— Стойте, изпечени мошеници! — викна им той. — Вадете всичко, каквото имате! Парите или живота! Yes!
— Мътните го взели! — обади се Паул Норман. — Сър Дейвид!
— Наистина! Вуйчо!… Че откъде пък, за Бога, идваш?
— Като ти разкрия, ще има да се чудиш.
— Навярно от трите ти харемски дами?
— No. Дяволът да ги отнесе всички тия харемски женоря! Ще си гледам вече «Отвличане от сарая» само в операта. Моцарт ги умее тия работи по-добре. Well. Открих нещо много по-важно, yes!… Дервиша.
— Иначе нищо?
— Иначе нищо? Това ли е целият ви отговор?
— Че какво друго още трябва да кажем?
— Да се треснете по главите от смайване! Откривам аз типа, когото дирите под дърво и камък, пък на вас ви е все тая!
— Простете… но ние открихме нещо далеч повече. Цялата бърлога. Ибрахим и момичетата.
— By Jove! И къде пък?
— В къщата зад водопровода.
— Там, там значи живее оня! Аха, затова каза, че трябвало да си отиде вкъщи!
— Кой?
— Дервишът. Той ви видя и позна.
— Видял и познал?
— Yes. Аз стоях до него. Понечи да се спусне след вас, ала му дойде по-добър ум и прати мен.
— Теб? Дервишът те пратил?
— Yes. Нарече ви изпечени мошеници.
— И ти допусна да го каже?
— Yes. Няма ли право? При него си изкарах два франка бакшиш и…
— Бакшиш? Ти?
— И вие го взехте, сър Дейвид?
— Yes. И още десет франка ще спечеля от него, ако му кажа къде живеете.
— Теб е пратил след нас, теб? Това е наистина изумително. Все пак те познава.
— Не ме позна, понеже бе твърде тъмно за тая работа… па на всичкото отгоре и това облекло. Еех, какви странни неща преживях! Ще има да се чудите, да се чудите и маете!
— Разказвай!
— Well! Но кажете ми преди туй какво се хайманосвате толкова късно през нощта извън града!
— Току-що бяхме в градината на Ибрахим и говорихме с Чита и Закума.
— Трябва да ми разправите.
— Естествено… но може би ще е по-добре по-напред ти да споделиш преживелиците си. Хайде разкажи, докато вървим към града.
— Не към града! Тук имам и нещо друго за вас. Само че не бива да оставаме на пътя, иначе оня мошеник би могъл да ни забележи. Да кривнем значи тук наляво! Веднага ще ви обясня защо е необходимо.
Дванадесета глава
В примката
Паул и Херман бяха имали само намерението да се ориентират относно разположената в градина встрани от шосето къща, в която бяха държани затворени двете момичета. Но когато стигнаха до нея, не им беше лесно да се върнат веднага.
— Дали да не пообиколим, а? — предложи Херман.
— Да, тъй да бъде. Но тихо, да не ни чуе пазачът.
— Да не се каниш пък и вътре да влизаш?
— Ако е възможно, защо не? Помисли, там е затворена Чита, а аз стоя тук. Има ли място за колебание?
— Наистина, не! Нали и аз се чувствам подобно. Ама пазачът! Може би се намира тъкмо тук наблизо.
— Това едва ли се очаква. Харемлъкът се намира, както знаем, откъм фасадата, която е обърната към града. Значи там ще се придържа и пазачът.
— В такъв случай бихме могли да поемем известен риск.
Взел бързо решение, Паул Норман бръкна между летвите на градинската порта и отстрани резето. Удаде му се без шум. После отвори вратата. От пантите се разнесе свирещ, протяжен звук. Двамата се уплашиха.
— Загубена работа! Всичко е свършено, сега трябва да се махаме!
— Не — възрази Паул. — Само че бързо вътре!
Бутна приятеля в градината, затвори вратата със същото скрибуцане, тикна резето и бързо повлече Херман на известно разстояние.
— Тъй… сега в тревата и плътно до оградата!
Едва бяха залегнали и приближиха стъпки. Пазачът мина край тях, и то толкова близо, че биха могли да докоснат нозете му. Той огледа вратата и околовръст нея, после се върна бавно при фасадата на къщата.
Двамата приятели запълзяха предпазливо на четири крайника край оградата и скоро съгледаха фронтона на къщата — поради разстоянието и нощния мрак, разбира се, само като очертания.
— Остани тук! — прошепна Паул Норман. — Аз ще се промъкна по-близо.
Продължи да пълзи. Не мина много и долови покашляне, което му издаде къде се намира пазачът. Стори му се най-разумно именно към него да рискува да приближи.
Пазачът седеше на една каменна пейка от вътрешната страна на високия, гъст жив плет, разграничаващ тревната площ от заобикалящия къщата пясъчен път. Това бе неприятно, ала Паул Норман въпреки всичко се промъкна почти до пейката. Сега вече бе в състояние да различава детайлите от фронтона на къщата.