Тя не отговори, ала тялото й потръпваше под хлипанията, които едва съумяваше да сподави. Той изчака търпеливо, докато първото вълнение отмина.
Последва разказване, плач, утешения. Сърцата на двамата преливаха едно към друго.
Закума остана на първо време оттатък. Наслаждаваше се на радостта от срещата. После се върна в стаята.
Паул Норман научи сега, че в пруста пред двете фронтални стаи лежеше пазач. За момента следователно нищо не можеше да се направи. Беше уговорено обаче на сутринта Саид да отнесе вести в «Италианската къща». Едва после приятелите щяха да решат какво да предприемат.
Впрочем те сега тук нямаше за какво повече да се застояват. Опасността, в която се намираха, нарастваше с всяка минута, защото развиделяването не беше вече далеч.
И тъй, Паул пристъпи към прозореца, сложи ръка на уста и даде уговорения с Херман сигнал. Не мина много и пазачът стана от пейката си, за да се изгуби зад ъгъла на къщата.
— Останете със здраве!
Паул Норман притисна още веднъж любимата към себе си.
После се метна долу, прекоси с дълги скокове пясъчно-чакълестия път и се хвърли веднага на тревата, тъй като в същия миг пазачът отново се появи. Запълзя към оградата и скоро след това дойде и Херман.
— Слава Богу! — отдъхна си той. — Беше ме страх за теб. Та това продължи цяла вечност. Е, как стоят нещата?
— По-напред да се махнем оттук!
След няколко минути бяха напуснали градината и изчезнали зад близкия ъгъл. Стигнаха до древния акведукт и без да знаят минаха току до сър Дейвид и дервиша. Малко след това Линдсей ги настигна и ги поведе за тяхно изумление зад градината на Бардо. Когато узнаха там причините, всичко им стана ясно и те напълно се съгласиха с него.
Англичанинът плъзна ръка по градинския зид на Бардо и скоро откри джобното си ножче.
Тримата решиха, преди да направят донесение при караула на Бардо, да се прехвърлят през зида и да подложат на внимателно изследване неоспоримо престъпните приготовления на дервиша в градината.
Дейвид Линдсей се направи и сега на стълба, както сам се изрази, и когато двамата се намериха горе, им подхвърли пояса си да изтеглят и него. След няколко минути бяха в градината.
Линдсей ги поведе с цялата си предпазливост към мястото, където дервишът бе просвредлил отвора и после във вътрешността на кьошка.
При светлината на кибритена клечка те се видяха в едно напълно лишено от прозорци помещение. В едната стена имаше ниша с дървен подиум, върху който бе поставена възглавница. Иначе освен покриващия целия под килим нямаше нищо друго налице.
— Странно, извънредно странно. Не изглежда да е обикновен павилион. Yes.
— Не — отговори Паул Норман. — Това е по-скоро молитвен дом. Нишата е ориентирана към Киблах — посоката към Мека, към която всеки молещ се трябва да обръща лице. На този подиум изглежда коленичи богомолецът. И тъй като тук има само една-единствена такава издигнатост, то почти със сигурност бих могъл да заявя и кой един-единствен я ползва. И той естествено е…
— … беят на Тунис! — вметна Херман.
— Съвсем определено. Следователно атентатът, ако изобщо е планиран такъв, е насочен към него. Я да видим как е прокарана тук жицата!
С помощта на клечка кибрит скоро откриха мястото, откъдето проводникът влизаше във вътрешността. Той минаваше под килима и стигаше до високия само педя подиум. под него свършваше, и то — както бяха предполагали — в ламаринената кутия, оставаща напълно скрита под покрития с възглавница постамент.
— Hang it all!… Какво ще кажете сега?
— Атентат — рече Паул Норман, — съвсем сигурно атентат, и то срещу бея.
— Excellent!… Мисля, отлично беше, дето срещнах нехранимайкото. Well. Сега донесение. Арестуване. Бастонада. Въже. Yes.
— Да, незабавно донесение. Човек не може да знае за кога е запланувано деянието. Повече не бива да губим време.
— И на кого ще съобщим?
— Ще се осведомим кой е още буден. Елате! Да се завтечем направо към двореца — натам, където видим светлина.
Градината беше много голяма и разкошна, както забелязаха тримата въпреки все още царящия мрак. Трябваше да извървят значително разстояние, преди да стигнат задната страна на една от принадлежащите към двореца постройки. Никъде не се виждаше нощен пазач. Малкото прозорци на сградата бяха разпределени без всякакъв ред. За щастие един от тях бе осветен. Намираше се в партера и бе препречен с гъсто наредени една до друга дървени пръчки.
Херман беше първият, който надникна вътре през тесните пролуки. Удивен, той отскочи.