— Хиляда дяволи!
— Може би те сега вече знаят, че са брат и сестра.
— Джехената да ги погълне! Сега мога да повярвам и че тия капсъзи са били в градината ми в Константинопол.
— Това действително може да се предположи.
— Сигурно още там са искали да отвлекат момичетата, ала ние сме се появили в последния момент. Как ли само са успели да стигнат до градината през водата и високите дувари?
— Кой знае? Може би си имат някой съучастник. Как иначе ще им се е отдало да открият толкоз бърже местонахождението ни?
— Съучастник? В моята къща?
— Че къде другаде?
— Кой ще е той? Не е някой от двамата пазванти, защото те изобщо не ги познават. Остава значи само Саид, арабаджията.
— Не се сещам за друг.
— Само че тъкмо него не мога да подозирам. Зад това открито, честно лице да се крият лъжа и предателство? Невъзможно!
— Ти му оказваш твърде голямо доверие и му позволяваш прекалена свобода; допускаш да научава неща, за които не би трябвало и понятие да си има.
— Добре. Ще го подложа на изпитание и горко му, ако не го издържи! Иначе днес на твоя наблюдателен пост узна ли нещо?
— Не, но сторих друго, което може би е по-важно от всичко, предприето досега от нас.
— Какво?
— Мога и по-късно да ти го кажа. Сега трябва да потегляме. Моят пратеник може да се върне и няма да чака, ако не ме намери под свода на стената.
Тръгнаха. Преди туй обаче Ибрахим се увери, че Саид е отишъл да почива, и разпореди на двамата пазачи да бдят с изострено внимание.
Когато стигнаха до арката на акведукта, пратеникът, бедният френски лодкар, естествено не беше там. Той си седеше през това време в Бардо при Повелителя на войските.
— Може би се е наложило да съпроводи ония двамата много надалеч — рече Осман — и тогава наистина няма как да е вече тук.
— Да почакаме в такъв случай. Аз трябва непременно да знам къде живеят тези хора. Междувременно можеш да ми кажеш какво толкова важно си сторил. Свързано ли е с тъдявашните ни намерения?
— Естествено. Аз поразмислих върху факта, че ти вече два пъти беше при бея на Тунис…
— За съжаление безрезултатно!
— Съществува някакво вражеско влияние, което за нас сега, когато толкова бързаме с целите си, е много по-вредоносно.
— За нашата работа престолонаследникът е с по-подходящи разбирания от Мохамед ес Садок.
— Ти говори ли с него?
— Има ли той представа кой и какъв си?
— Може би. Трябваше да го оставя все пак да отгатне, че не съм някой обикновен ефенди. Отнесе се с голяма любезност към мен. Изглежда не обича бея. Де да стоеше той на кормилото, щеше да ми коства само една дума и всичко щеше да бъде в пълен порядък.
— Ами че постави го тогава на кормилото!?
— Аз? — попита Ибрахим удивен. — Как бих го сторил?
— Като отнемеш кормилото на сегашния владетел.
— Да не ти хлопа дъската? Това би могло да стане само с помощта на някое въстание, а за тая цел нямам нито време, нито необходимото влияние.
— Въстание? О, Аллах!
Думите бяха изговорени с презрителен тон.
— Що за тон си позволяваш? — възмути се Ибрахим разгневен. — Ти някое по-добро средство ли знаеш?
— Да, средство, което действа мигновено. Смъртта!
— Вероятно искаш да речеш… убийство?
— Това плаши ли те?
— Не, вече достатъчно съм го доказал!
— Да де, ти произхождаш от добър кюрдски корен. Та нали в Кюрдистан едно ведро човешка кръв и пиастър не струва. Но сега вече не си в буйните години на младостта. Сега мирисът на кръвта изглежда ти е и приятен.
— Охо! Ако мога да постигна каквото искам да постигна, то всяко средство е добро. Само че не бива да върша нищо, което е против волята на султана.
— Да не се тъкмиш първом да питаш надълго и нашироко? Най-главното е да не могат да ти лепнат уйдурмата.
Ибрахим се умълча. Гласът на изкусителя бе намерил отворено ухо. Размишляваше. Едва след дълга пауза поде отново разговора.
— Ти си шейтан и си също толкова умен и лукав като него.
— Съдбата и краят на човека са записани от самото начало в Книгата на живота. Тук промяна не може да съществува. Ако Аллах открай време е предопределил, че Мохамед ес Садок бей трябва да умре от моята ръка, то убия ли го, аз не съм убиец — просто съм изпълнил волята на Всемогъщия.
— Говориш за себе си? Да не би да искаш ти да го извършиш тоя мурафет?
— Защо не? Пита се само какво ще ми предложиш в замяна.
— Ти какво искаш?
— Част от властта, която би те споходила.
— Моята милост ще те озари.
— Помисли, ако уредиш бързо настоящата си задача, за теб ще са открити всички служби! Везирът всъщност никога не се е радвал на благоразположението на султана. Ако сега владетелят на Тунис умре, Великият везир ще падне ведно с всички министри и чиновници на Високата порта. Ще се възкачат нови и сред тези нови ти ще бъдеш един от първите.