— И ако покушението успее, пак ли ще предприемеш излета?
— Не знам.
— По-добре ще е да го сториш. Приготовленията вече са направени. Би обърнало внимание, ако не го осъществиш. Поразходи се до морето и довечера се върни.
През туй време Мохамед ес Садок провеждаше съд над Якуб Азир и съюзниците му.
Като прелюдия към разпита притегнаха с винтове краката на всички между две дъски и всеки си получи бастонадата по голите стъпала — мъжете в открития двор по двадесет удара, момичетата по десет удара в уединено помещение. Това подсили готовността им към признания.
Въз основа богатия опит в подобни неща на Мохамед ес Садок се удаде също да проведе разпита така, че Дейвид Линдсей ни най-малко да не бъде компрометиран. Не мина много и всички участници бяха направили пълни признания.
Присъдата гласеше доста чудато: Конфискация на цялото имущество. На мъжете да бъдат гладко обръснати главите и брадите — някакъв ужасяващ позор. И накрая владетелят заповядваше всички — мъже, жени и момичета — да бъдат откарани до алжирската граница и прогонени с бич през нея.
— Защото — поясни той — не желая да умъртвявам тези кучета и кучки, след като Аллах веднъж им е дал живот. Да ги хвърля в хапуса също не искам, понеже ще трябва редовно да ги изхранвам, а аз имам по-добри почтени поданици, които повече от тези престъпници заслужават прехрана и облекло. Ето защо ги прокуждам от страната. Така ще се освободя от тях. Върнат ли се обаче, ще наредя да ги бичуват до смърт. Така гласи моето съдебно решение и присъда. Ла илаха илл’Аллах ве Мохамед расул Аллах!
След това оригинално съдебно заседание Паул и Херман се упътиха към «Италианската къща» да хапнат. След храна трябваше да отидат при Крюгер бей, като вземат и англичанина, който бе останал в странноприемницата, понеже не бе проявил охота да бъде свидетел на гледането на делото. Искаха да присъстват на арестуването на дервиша Осман в Бардо.
Когато Дейвид Линдсей чу каква присъда са получили снощните му компаньони, се подсмихна доволен.
— Ако всички съдии действаха по тоя начин, щеше да се получи един фамозен импорт-експорт на престъпници! — каза с облекчение, докато носът му задуши с пробуден кураж надясно и наляво, сякаш търсеше ново приключение. — Е, нека мосю французите му мислят какви ще ги захващат с тоя Якуб Азир! Аз без съмнение няма да му отвличам пак «дъщерите». Well!
Четиринадесета глава
Под «пръчката на признанието»
Следобедната молитва на мохамеданите се пада точно в три часа. Още в два часа Ибрахим отиде при Чита и Закума, за да ги подготви за ездовата разходка. Малко след това арабаджията Саид ги уведоми, че господарят излязъл пак за няколко минути.
— Къде е дервишът? — попита Закума.
— И той замина някъде.
— Ще язди ли с нас?
— Да. Ще яздим всички в пълен състав.
— Защо всички? Това не понамирисва ли пак на внезапно отпътуване?
— Такова подозрение имах вече и аз.
— Не е ли по-добре в такъв случай да напуснем веднага къщата и да подирим приятелите?
— Не става. Двамата пазванти са на поста си и са въоръжени до зъби. За тайно бягство сега не може да се мисли, а в една битка аз бих претърпял поражение. Освен това вие принадлежите на повелителя. Той може да го докаже и във всеки момент да ви изиска обратно. Почакайте до довечера.
— Но ако Ибрахим ни замъкне отново нанякъде?
— Не ми се вярва. Знам, че той има още много работа тук. Вчера го чух да обсъжда с Осман плановете за следващите дни.
— Аллах да ни закриля! — въздъхна Чита.
— Впрочем — притури Саид — аз съм подготвен да посрещна всичко. Казал съм на приятелите, че се каним да отиваме към баните л’Енф. Те ще ни последват, ако не се върнем, а ще помисля и как да узнаят накъде сме се отправили. Няма защо да се кахърите.
Ибрахим бей не го свърташе у дома. Вреше му от ярост към Мохамед ес Садок и неочакваното унижение. Той тръгна да се увери с очите си в резултата от покушението с взрива. Но и през ум не му минаваше да се подхвърли на опасност, а направи една обиколка около Бардо. Зад градината имаше гъст храсталак и той се притаи в него, за да наблюдава оттам хода на събитията.
В този миг викачът за молитвите даде сигнал. Мохамеданите нямат камбана; вместо нея използват дървено клепало и при удрянето му дървото издава надалеч разнасящи се звучни тонове.