— Да, в естественост и разбирателност!
— Преди да го отведете при бея?
— Да. Кого отрича, на него трябва да напердаши се. Ясно?
Дервишът всъщност бе така вързан, че не бе в състояние да помръдне. Пред голите му стъпала застана джезарът,. сиреч палачът. Но в Тунис службата палач няма отблъскващата слава като у нас. Напротив, изпълняването на присъдите в тамошните страни е висша компетентност, възлагана само на мъж, в чиято верност владетелят е убеден.
Крюгер бей поведе разпита естествено на турски.
— Беше ли снощи тук в градината?
— Не.
— Два удара!
Дервишът получи тутакси на всяко стъпало по един удар.
— Да, бях! — изкряска.
— Ти ли положи жицата?
— Не.
— Два удара!
Джезарът нанесе ударите непосредствено до предишните и понеже при всеки от тях кожата на стъпалата се разпукваше, болката беше ужасна.
— Стой! — изрева Осман. — Да, да, да, аз я положих!
— Също шашката?
— Не.
Един знак от страна на Крюгер бей и джезарът поднови ударите.
— Ох, Аллах, Аллах! Да, да… и шашката!
— С каква цел?
— Исках… да видя дали ще гръмне.
— Значи не си искал да утрепеш бея, повелителя на правоверниците в тази страна?
— Не.
— Четири удара.
Но едва получил втория удар, дервишът зарева високо.
— Стой, спри! Да, исках да го убия!
Настоящата дива болка въздействаше по-силно от страха пред ужасното наказание, което щеше да последва от признанието му, ала едва по-късно.
— Имаш ли съучастници?
— Не.
— Два удара!
Ходилата вече бяха грозно пострадали. Джезарът замахна безмилостно за удар.
— Престани! — изкрещя Осман раздиран от болка. — Да, имам един съучастник, Ибрахим бей!
— Други помагачи нямаш ли?
— Не.
— Още два удара!
— В името на Аллах и Пророка, само Ибрахим знае за това!
Джезарът понечи да удари, но Херман му улови ръката.
— Той сигурно няма други довереници — каза на Крюгер бей. — Мисля, че бих могъл да се закълна в това. По-добре го попитайте сега за близките ми!
Крюгер бей кимна.
— Познаваш ли той ефенди? — обърна се към Осман. Дервишът хвърли ненавистен поглед от кръвясалите си очи към немеца.
— Да.
— Назови ми името му!
— Валерт ефенди.
— Имам предвид не това прието име, а фамилното му.
Дервишът се стъписа. Какво възнамеряваше Крюгер бей? Известна ли му бе историята на фамилия Адлерхорст, та и самия него искаше да накара да се разприказва? Това му се стори невъзможно.
— Не зная друго.
— Още десет удара!
Тая свръхмяра на утежняване на наказанието предизвика пъклен ужас у пленника. Той нададе гръмък крясък на страх.
— Опазил Аллах! Имайте жалост към мен! Не ме удряйте повече! Всичко ще си призная!
— Добре, ще направя още един опит. Но горко ти, ако злоупотребиш още веднъж с търпението и добротата ми! Значи познаваш тоя ефенди?
— Да.
— И ти е известно същинското му име?
— Да.
— Как се казва?
— Адлерхорст.
— Виждаш как ти отвори пръчката устата! И как безпогрешно изговори тая мъчна за небцето на един ориенталец дума! Това ми навява предположението, че ти хич не си турчин. Говори, куче!
— Кълна се в брадата на Пророка, аз съм…
Крюгер бей стрелна с поглед джезара и едно-едничко движение от страна на палача победи съпротивата на Осман.
— Стой, не удряй! французин съм!
— И името ти е?
— По-рано ме наричаха… Запъна.
— Е-е… ще стане ли?
— Флоран.
С широко разтворени очи и тебеширенобяло лице Херман се вторачи в пленника. Този мъж тук, лежащ пред него с кървящи крака, беше някогашният слуга на майка му. Имаше усещането, сякаш сърцето му искаше да откаже. Извънредно мощно, с цялата си горчива несрета се появи миналото пред него… и тоя мизерник тук носеше вината за безграничните страдания на неговите обични майка, сестра и братя! Ето защо още в първия миг чертите му се бяха сторили толкова познати!
Крюгер бей продължи разпита.
— Бъди благодарен на Аллах, че ти оказа посредством мен благодеянието да опресниш паметта! Сега ми кажи, в какво отношение си бил свързан с фамилията Адлерхорст!
— Бях техен… техен слуга.
— А мъжът, който се нарича Ибрахим бей и е притежавал сахатника на убития консул?
Дервишът видя, че е изгубен. Е, тогава поне и съюзникът му трябваше да сподели същата съдба. Да прояви желание да го пощади, би било само в негова вреда.
— Ибрахим бей — по онова време той още не притежаваше тази титла — се намираше в Аден като политически пратеник на падишаха и се влюби в кадъната на консула.