Ибрахим за малко да се издаде с един вик на ужас, когато стана свидетел на изненадващото залавяне на Осман.
— О, Мохамед! О, халифи! — процеди той. — Това са ония кучета! Как са се озовали насам? Дали лодкарят, който му помогнал, не е издал всичко? Ако не съумее още сега да избяга, той е изгубен.
С треперещи колене той следеше по-нататъшното развитие на нещата.
— Всички дяволи и духове на пъкъла! — изстена. — Те го издърпаха горе! Той е арестуван!
Вече се канеше да бяга, но някакво предчувствие го накара да изчака още. И после, само след няколко минути, се разнесе пронизителен крясък, последван скоро от втори.
Ибрахим знаеше достатъчно.
— Той получава бастонадата! Те го разпитват! — промърмори объркан. — Ще го питат за помагачите му… и той ще ме назове! Ще ме издаде, защото е едно двулично и себелюбиво куче, а и никой човек не може да противостои на болката, когато пръчката се вреже до костите на ходилата. Бягай, бягай! След половин час гавазите на Крюгер бей ще са пред къщата ти!
Като преследван от фурии се понесе. Не направи заобикалка даже с риск да привлече вниманието на срещаните хора. Само към къщи, час по-скоро вкъщи… нито миг да не губи! Отдъхна си, когато, пристигнал пред къщата си, забеляза, че всички животни са подготвени. Но момичетата създадоха мъчнотии. Бързината на Ибрахим намирисваше на бягство. Ето защо отказаха да тръгнат с него и се бранеха с всички сили, докато Ибрахим заповяда на двамата пазачи да употребят сила, и макар да се съпротивяваха с камата, в крайна сметка бяха повалени.
Няколко минути по-късно момичетата седяха в камилските носилки, а мъжете — на конете. Липсваше само един.
— Шейтана го взел… къде е Саид? — ревна беят.
— Тук! — отговори арабаджията, като се втурна от къщи и скочи на седлото.
— Имаш късмет!… Напред!
На първо време яздиха край западната част на града. После се насочиха към така наречения Нов форт. По този начин Ибрахим избягна оживените местности, така че по-късно бе невъзможно да се узнае с питане коя посока е хванал.
От Новия форт до баните л’Енф не е далеч. На Ибрахим през ум не му минаваше да спре в малкото селище, което бе обявил за цел на ездовата разходка — той продължи в галоп, напреко през долината Сутун, към по-голямото селище Солиман.
От южната част на Туниския голф в посока от югозапад към североизток навлиза в морето полуостров Дакхул. Тъй като на Ибрахим бе невъзможно да избяга от Тунис по вода, той бе планирал да язди по тоя полуостров до един от неговите носове. Там щеше да го очаква на другото утро заръчаната лодка. Удадеше ли му се да се добере до нея, беше спасен.
Не биваше да му хрумва макар и за миг да спре, така че докато камилите запазваха бързия си ход, момичетата нямаше как да слязат от носилките.
Пазачите им бяха добре дресирани. Възседнали конете си, те държаха юздите на камилите, отнемайки по този начин всяка възможност на Закума и Чита за бягство.
Достигнаха градчето Солиман.
— Не ме чакайте, а продължавайте ездата! — заповяда Ибрахим. — Аз ще дойда по-късно.
Самият той спря със Саид, който водеше за поводите предназначения за дервиша кон, и се обърна към неколцината мъже наблизо.
— Кой ще ми покаже най-добрия път за Клибиах?
Един пристъпи напред.
— Какво предлагаш?
— Ще имаш петдесет пиастъра и тоя кон отгоре барабар със седлото и такъмите, ако се качиш незабавно и тръгнеш с мен!
— В името на Аллах, ти си толкова щедър, че чак да не ти вярва човек!… Дай първом парите!
Ибрахим извади кесията си. Междувременно Саид скочи и си намери работа по седлото.
— Защо слезе? — запита го грубо господарят му.
— Тия пазванти са големи серсеми! Един кон не умеят да оседлаят. Каишът е прекалено халтав.
— Добре де, действай бързо тогава! Нямаме време!
При тези думи той препусна с новия водач.
Саид махна с ръка на останалите мъже и направи знак за мълчание.
— Имам нещо да ви кажа. Елате насам!
В този миг Ибрахим погледна назад и избълва едно проклятие.
— Струва ми се, отдавна трябваше да си затегнал седлото!
— Само че ти не ми оставяш време да го сторя!
— Побързай тогава и ме последвай! Не мога заради тебе да оставя камилите да идат толкова далеч напред.
После продължи да препуска с водача.
Това бе целил верният арабаджи. Едва господарят му се бе изгубил зад ъгъла на първата градина, седлото вече бе затегнато и Саид скочи на него. Но вместо да последва незабавно господаря си, той се наклони към мъжете.
— Оня там получи петдесет пиастъра — нашепна им. — Искате ли вие да спечелите двеста, триста, че и повече?.