— О, Аллах! Та това е цяло състояние!
— Искате ли? Решавайте бързо!
— Какво трябва да направим в замяна?
— Отидете бързо до баните л’Енф. Там ще дойдат ездачи, които ще питат накъде сме се отправили. Кажете им: към Клибиах! А ако се забавят, нека един от вас изтича до града в «Италианската къща» и да пита за тях. Те са двама немци и един англичанин. Аз съм Саид, арабаджията. Разбрахте ли?
— Да. Кой ще ни плати?
— Господарите от «Италианската къща». Те ще ви дадат колкото ви казах, та дори и повече, ако се постараете бързо да ги намерите. Обещавам ви в името на Аллах и брадата на Пророка, че ще си получите парите!
— Щом като се закле, ще го сторим. Още сега ще се разпределим по всички пътища, та да няма как да ги изтървем, а един от нас ще препусне до «Италианската къща»!
Саид подкара коня си след господаря с цялата бързина, на която бе способен. Той беше свършил своето. Беше се запитал наистина дали не трябваше самият да язди за града, ама как господарят му веднага щеше да отгатне какви са му намеренията и после със сигурност щеше да промени посоката. Освен това считаше, че е по-добре да остане край момичетата, защото не знаеше какво още им предстои.
Петнадесета глава
В последната минута
Когато Паул, Херман и сър Дейвид, избързали пред Повелителя на войските и неговия отряд, проникнаха в градината на Ибрахим, намериха къщата заключена. Почукаха. Наоколо не се виждаше никой. Това ги постави в недоумение, тъй като нали Ибрахим щеше да предприеме само една разходка с коне и не бе допустимо, че ще остави къщата без всякакъв надзор.
Заобиколиха постройката и без много да му мислят, се вмъкнаха през един отворен кепенк на партера. Одаята, в която се озоваха, бе празна. От нея излязоха на сумрачен пруст. Той също бе празен. Херман прегледа вратата и намирайки я заключена, я разби с една градинска мотика, по това време пристигна яздешком и Крюгер бей.
— Арестувахте му вече! — попита.
— Заминал.
— Как? Заминал? През накъде?
— Отправил се е заедно с момичетата към л’Енф на
разходка с коне!
— Как? На него да разхождал отива? На него престъпникът? Ей, ще му накараме да видел звезди по пладне и по негови пети ще наместваме се!
— Искате да препуснем след него? А няма ли да е по-добре първо да проверим дали наистина се касае за ездова разходка?
— Много добре. Това има мое изключително разбирателство. Ще ние значи едно най-незабавното домашен обиск уредим!
Захванаха се да претършуват къщата, започвайки от помещенията, обитавани от момичетата. С изключение на килимите и възглавниците те бяха напълно празни.
Паул Норман се наведе и вдигна от земята някакъв златен медальон, подобен на този, който притежаваше Херман Адлерхорст. Висеше на тънко златно синджирче, разкъсано по средата. Паул повъртя любопитно медальона и му се удаде да го отвори. В следващия миг нададе вик на безгранично изумление.
— Херман, я погледни насам… наистина, това си ти, жив-живеничък!
Херман погледна като лишен от дух миниатюрата, която медальонът съдържаше.
— Това… не съм аз… това… е татко! — изтръгна се накрая мъчително от него.
— Баща ти?… И как се е озовал… как се е озовал тоя портрет… ама как мога още и да питам? Работата е ясна като бял ден! Медальонът може да е бил носен единствено от Чита.
— Чита!
— И знаеш ли какво означава това? — извика Паул силно възбуден.
— Че Чита действително е твоя сестра. Всяко по-нататъшно съмнение е направо глупост.
— Чита… моя сестра!
Херман удари длани по стената, опря глава на нея и заплака като дете.
Всички бяха дълбоко развълнувани. Но никой не отрони нито дума, дори Линдсей, който бе най-съпричастен към нещата след Херман.
Паул сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Скъпи Херман, овладей се! Та това, което узна, не е трагично.
— Не, не! — отвърна Херман с одрезгавял глас. — И трагично, и радостно едновременно! Моята сестра… робиня! Но наистина ли няма вече никакво съмнение? Би било ужасно, ако…
— Мълчи!… Как можеш след всичко това да храниш още съмнение? Я си спомни какво ми разказа на кораба за двата медальона! Единият — с портрета на майка ти — си получил ти като най-голям, а другия с този на баща ти — бил окачен на сестра ти, като най-малката от децата, половин година след раждането й. Можеш ли сега още да се съмняваш?
— Ама аз не се съмнявам, искам само да съм съвсем сигурен в нещата си. Тя все пак би трябвало да знае какво съдържа висулката!