— Задължително ли е наистина? Аз пък, напротив, казвам че тя няма никаква представа за съдържанието: Като оставим настрана, че заключалката е много изкусно изработена — каквито само малцина немски майстори златари употребяват при особено скъпоценни бижута, — тя никога не си е имала работа с неща от западноевропейските страни. Та нали възпитанието й е чисто ориенталско.
— Изглежда е изгубила висулката. Паул Норман прегледа повърхнините на лома на синджирчето.
— Не вярвам. По-скоро допускам, че верижката е разкъсана със сила. Боже мой… ако не се касае за разходка, а за бягство на турчина! Момичетата са разбрали и са се отбранявали… и ето как се е скъсало синджирчето.
— Сега нямаме време да се отдаваме на чувства — рече твърдо Херман. — Трябва преди всичко да се погрижим за Чита и Закума. Горко на Ибрахим, мерзавеца, ако и един косъм посмее да пипне от косите им!
Претърсиха с най-голяма бързина и останалите помещения.
— От предметите за ежедневна употреба няма много нещо налице — отбеляза Херман, когато приключиха. — Почти съм убеден, че негодяят вече знае за арестуването на дервиша и е офейкал.
— Значи трябва да потеглим след него.
— Такова е и моето мнение. Непременно и незабавно трябва да тръгнем за л’Енф.
За всеобщо задоволство този въпрос бе разрешен от Крюгер бей. Той обеща да се погрижи за коне и те се отправиха бързо към Бардо, след като оставиха известен брой гавази в къщата със заповед веднага да арестуват Ибрахим, в случай че обитателите все пак се върнат.
Тъй като охранителният отряд на Крюгер бей се състоеше изключително от конница, то коне имаше в изобилие. Полковникът докладва накратко на туниския владетел, после кавалкадата, включваща немците, англичанина и полковника с десетима от хората му, потегли на път.
През града минаха в тръс, а после продължиха в галоп.
Претърсването на къщата край древния акведукт все пак бе отнело повече от час. Часът беше вече пет, когато ездачите стигнаха до л’Енф, и тъй като Крюгер бей бе известен надалеч, бяха огледани с любопитство от местните жители.
— Миралаят на гавазите! — чу Херман да казва високо един мъж. — Не може да са очакваните. Херман веднага спря коня си.
— Чакаш някакви ездачи от града?
— Да. Двама немци и един англичанин.
— Е, в такъв случай това сме ние.
— Значи познаваш Саид, арабаджията?
— Разбира се.
— Някакво известие ли имате от него?
— Трябва да ви кажем, че неговата езда води към Клибиах. В Солиман те се сдобиха с водач, комуто дадоха петдесет пиастъра и един ат заедно със седлото и сбруята.
— Към Клибиах! — извика учуден Херман. — Напред! Но мъжът улови поводите на жребеца.
— Дано Аллах ти просветли разсъдъка и отвори ръката, ефенди!
Херман извади незабавно кесията си и му даде една жълтица.
Мъжът погледна бакшиша и поклати глава.
— Твоята благодетелност е по-малка от устата на Саид — рече той.
— А-а, той обещал ли ви е нещо?
— Четиристотин пиастъра — излъга вестителят с невинна физиономия.
Дейвид Линдсей приближи животното си — любопитният му нос се бе раздвижил.
— Бакшиш? — попита. — Well, това е по моята част. Колко?
— Четиристотин!
— Има ли нещо ценно в известието му?
— Изключително ценно.
— Тези хора ще получат петстотин пиастъра. Дейвид Линдсей съм. Yes.
Ездата незабавно продължи, и то в непрекъснат галоп. За щастие в отряда на полковника се намираха хора, които така добре познаваха полуострова, че дори нощем бяха уверени в пътя си.
Отправиха се най-напред към Солиман и оттам към Масера. Късно вечерта стигнаха до Ел Абеид, където рекичката със същото име се влива в морето. Преследваните били минали оттук преди повече от час и продължили после да яздят към Бир ел Джеди.
— Непременно ли трябва да отидем наистина до Клибиах? — попита един от познаващите пътя.
— Да. Така гласи указанието.
— На мен обаче ми се струва, че турчинът има водач, който много-много не обича да язди по лоши друмища. Той вероятно ще отиде до Джеди и оттам сигурно до Сиди Дауд.
После ще прекоси напреко полуострова до целта от другата му страна, като през цялото време остава на много добри пътеки, макар да прави голяма заобиколка и да язди под прав ъгъл.
— Ние не можем ли да го скосим?
— Като нищо, стига да не се боите от напреженията.
— Карай!
— В такъв случай сега трябва да яздим нагоре по планините. Там водите на Абеид протичат точно по нашата посока. Ще следваме долината на тази рекичка и сетне още преди разсъмване ще сме в Клибиах.