В отдалечаващата се лодка пазачът разпери ръце и се пречупи в коленете.
— Чита! — прозвуча пронизително над вълните гласът на Паул.
В мига, в който пазачът се прекатурна възнак през пейката на гребците, Чита скочи съобразително на борда на лодката. За секунда надвисна над водата… изгуби равновесие… олюля се…пронизващ крясък и… изчезна във водите.
От отскока на момичето лодката се разлюля и Ибрахим, който бе протегнал ръце, за да сграбчи Чита и я издърпа в лодката, трябваше да се вкопчи в буртига, за да не се изсипе и той през борда.
— Да се махаме! Да се махаме! — изрева кормчията. Гребците се заловиха така за работата си, че веслата се огънаха.
— Стойте, кучета! — кресна Ибрахим вбесен. — Трябва да си върна Чита!… Назад!
— Че да ни застрелят до един като плъхове! — изръмжа кормчията. — Продължавай, казвам!
Лодката запори вълните и скоро бе извън обсега на куршумите.
Когато Чита постави крак на борда, Паул с могъщ скок се бе хвърлил във водата, предчувствал сякаш какво възнамерява любимата. С мощни удари процепи вълните, но… само бягащата лодка и заплашително размахваните юмруци на Ибрахим — Чита беше изчезнала от повърхността.
Сърцето му се сви. И в този миг на ужас, когато може би завинаги я изгуби, той почувства колко горещо и дълбоко я обича.
Сега бе приблизително на мястото, където Чита пропадна в морето. Но колкото и внимателно да се оглеждаше не намираше ни най-малка следа от потъналата. По едно време му се стори, като че от дълбочината — на няколко замаха отдалеченост — изплават въздушни мехурчета. Потопи се мигновено и търси толкова дълго под водата, че гърдите му заплашваха да се пръснат. Но напразно. Полузадушен, излезе на повърхността. Но и сега описваше безрезултатно широк кръг. Задух притискаше гърлото му; в трахеята проникна вода… изведнъж нещо се уви около десницата му и забави последните лудешки удари… напълно изчерпат той го повлече със себе си нагоре… и заедно с него от зелените води изплува ликът на Чита — блед и красив като привидение.
Това изглежда бе една приятна илюзия, създадена от бясно пулсиращата кръв. Но тогава почувства ръката си още вкопчена спазматично в одеянието й и усети как безжизненото тяло го влече обратно към дълбините. Страх и радост му върнаха напълно съзнанието и удвоиха напускащите го сили. Пое дълбоко дъх. После сложи изпадналата в несвяст девойка напряко на гърдите си и с равномерни удари, под проклятията, които хората на Крюгер бей изливаха с ориенталска щедрост след бягащата лодка, се добра със скъпия си товар до брега.
Херман и Закума коленичиха до припадналата, докато Паул клекна при нозете й, за да се съвземе от неимоверното напрежение.
— Аз сторих на моето, млад приятелю — подсмихна се Крюгер бей. — Нека надяваме се, че милият Бог или мой добър Аллах, както аз да го казвам целесъобразителността имам да трябва, сега на своето стори, той ще няма се от стария Крюгер бей да отсрами остави се… аха, ето да помръдва се тя! Женоря са кат’ котката — не пъхнеш ли тях на чувала, няма да удавят се!
— Елате, полковник! — каза Дейвид Линдсей, гледащ с крайчеца на окото си към групата, докато носът му потрепваше насам-натам, сякаш вече не бе в състояние да прикрива душевното си вълнение. — Тук сме излишни. Indeed. Нека яздим до най-близкото село. Мис се нуждае от сухи дрехи. Yes.
Двамата препуснаха с охранителния отряд. Параходът бавно излезе в открито море.
Поваленият от Саид пазач междувременно бе дошъл на себе си и заедно с водача и две животни тихо и безпрепятствено си плю на петите.
Най-сетне Чита отвори очи под усилията на Закума и Херман. Първото, което съгледа, бе изпълненото със страх лице на Паул Норман.
— Паул!… Аз сънувам — прошепна усмихнато и клепките й отново се затвориха.
— Чита, Чита моя!
— И всичко това — промълви тя — за една презряна черкезка робиня!
Той скочи.
— Чита — каза тихо на ухото й, — ти не си никаква черкезка… ти си немкиня, както съм немец и аз!
— Немкиня? — повтори като в сън. После повдигна пак клепачи. Огледа се, съзря ласкавото лице на Херман Адлерхорст, което се появи иззад рамото на Паул, и придърпа изчервена мократа си дреха над брадичката.
— Не се бой от приятеля ми — каза художникът с весело намигване към Херман. — Той ти е по-близък от мен, да, къде-къде по-близък!
— По-близък… от… теб?
— Да, Чита.
— Не те разбирам — пророни тя.
— Ще ти обясня, когато си възвърнеш силите — прошепна й в ухото.