„Питам се, кога ли ще можем да се измъкнем?“ — помисли си той.
А, да, утре сутринта, когато дойде лодката.
Странно, точно в този момент никак не му се искаше да напусне острова… да се върне в своя малък дом… при личните си грижи и тревоги.
През отворения прозорец долиташе шумът на прибоя, по-ясно доловим, отколкото рано вечерта. Вятърът също се бе усилил.
„Какво спокойствие. Какъв мир цари наоколо…“ — каза си той.
„Това е хубавото на един остров… По-нататък не можеш да отидеш… стигаш до края на нещата…“
И неочаквано за себе си той осъзна, че няма никакво желание да си иде оттук.
VI
Вера Клейторн лежеше напълно будна, с поглед, вперен в тавана. Нощната лампа светеше. Младата жена се боеше от тъмнината.
„Хуго… Хуго… защо те чувствам така близо тази нощ? Съвсем, съвсем близо…“
Къде ли е сега? Не зная и никога няма да узная. Той просто си отиде… изчезна от моя живот.
Излишно бе да го пъди от мислите си. Той винаги беше с нея. Тя трябваше да мисли за него… да помни…
Корнуол…
Черните скали, ситният златист пясък. Мисис Хамилтън… едра, добродушна. Сирил, който вечно хленчи и я тегли за ръката.
„Искам да стигна до скалата, мис Клейторн. Защо не ми давате да плувам до скалата?“
Тя поглежда нагоре и среща погледа на Хуго, който я наблюдава.
Вечер, когато Сирил е вече в леглото…
„Да идем да се поразходим, мис Клейторн.“
„Нямам нищо против.“
Благоприлична разходка до брега. Лунна светлина… галещ морски бриз.
И изведнъж ръцете на Хуго, които я обгръщат.
„Обичам ви. Вие знаете, че ви обичам, нали, Вера?“
Да, тя знаеше. Или поне предполагаше. „Не смея да ви помоля да се омъжите за мен. Нямам нито пени. Едва мога да издържам себе си. Само в продължение на три месеца имах възможността да се чувствам богат. Морис беше мъртъв, а Сирил още не беше роден. Ако се беше родило момиче…“
Ако се беше родило момиче, Хуго щеше да бъде пълноправен наследник. Сам призна, че е бил разочарован.
„Не разчитах на това, естествено. И все пак за мен беше удар. Е, късметът си е късмет! Сирил е чудесно хлапе. Много го обичам.“
Детето също го обичаше. Хуго винаги бе готов да поиграе с малкия си племенник. В сърцето му нямаше място за злоба.
Сирил беше нежно дете. Крехък… без никаква издръжливост. От онези деца, които рядко живеят дълго… И тогава?…
„Мис Клейторн, защо не ме пускате да плувам до скалата?“
Вечното досадно хленчене. „Много е далече, Сирил.“ „Но, мис Клейторн…“
Вера стана от леглото, отиде до тоалетката и си взе три аспирина.
„Жалко, че нямам никакво приспивателно — помисли си тя. — Ако исках да свърша със себе си, щях да взема голяма доза веронал или нещо подобно… но не и калиев цианид!“
При спомена за изкривеното мораво лице на Антъни Марстън младата жена потръпна.
Минавайки покрай камината, погледът й попадна върху детската песничка.
„Десет малки негърчета похапваха добре.
Задави се едното, сега са девет те.“
„Страшно наистина… — помисли си тя. — Също като тази вечер…“
Защо Антъни Марстън бе пожелал смъртта? Тя не искаше да умре.
Не можеше да си представи дори, че някога ще го поиска.
Смъртта беше… за другите хора…
ШЕСТА ГЛАВА
I
Доктор Армстронг сънуваше… В операционната беше горещо…
Дали не бяха засилили парното повече, отколкото трябва? По лицето му се стичаха струйки пот. Ръцете му лепнеха. Скалпелът му се изплъзваше…
Колко остър беше той…
С такъв нож лесно можеш да извършиш убийство. И тъкмо това правеше…
Тялото на жената изглеждаше съвсем различно. В паметта му беше огромно и разплуто. А това бе мършаво и слабо. Лицето бе покрито.
Кого трябваше да убие! Изобщо не помнеше. А трябваше да си спомни! Дали да не попита сестрата?
Тя го наблюдаваше. Не, не би могъл да я попита. Подозираше го, личеше си ясно.
Но кой бе на операционната маса?
Не трябваше да покриват лицето… Ако можеше само да го зърне…
Да, така е по-добре. Един от стажантите дръпна кърпата.
Емили Брент, разбира се. Трябваше да убие Емили Брент. Колко зли са очите й! Устните й помръдват. Какво казва?
„Насред живота ние сме в смъртта…“
Ето че тя се смее. Не, сестра, не покривайте лицето. Искам да го виждам. Трябва да дам упойка. Къде е етерът? Аз го донесох. Какво сте направили с него, сестра? Това вино ли е? И то ще свърши работа.
Открийте лицето.
Да, разбира се! През цялото време знаех! Това е Антъни Марстън! Лицето му е мораво и изкривено. Но той не е мъртъв… Смее се. Смее се, казвам ви! Цялата маса се люлее.