Роджърс наклони леко глава и промълви:
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
След което вдигна празното блюдо и излезе. И пак настъпи тишина.
III
— Тази моторница… — започна Филип Ломбард вън на терасата.
Блор вдигна очи и химна.
— Знам какво имате предвид, мистър Ломбард — рече той. — И аз самият се питам. Трябваше да е тук преди два часа. А никаква я няма! Защо?
— Как си го обяснявате?
— Мисля, че не е случайно съвпадение, а част от целия план. Всичко е навързано.
— Според вас няма да дойде, така ли?
— Моторница няма да има — обади се нечий троснат глас зад гърба им.
Блор извърна леко широките си рамене и замислено изгледа новия участник в техния разговор.
— И вие ли мислите така, генерале?
— Разбира се — отговори генерал Макартър. — Ние всички разчитаме тя да ни изведе от острова. А тъкмо в това е смисълът на пялата история. Никой от нас няма да напусне острова… Никой… Това е краят… Разбирате ли? Край на всичко…
Замълча за миг и продължи:
— Това означава спокойствие… истинско спокойствие. Да стигнеш до края… да не продължаваш. Да, спокойствие…
Старецът рязко се обърна и се отдалечи. Прекоси терасата и заслиза надолу но склона към морето… свърна към брега, към стърчащите тук-там остри камъни. Пристъпваше някак несигурно, като човек, който още не се е разсънил.
— Ето ви още един смахнат! Очевидно в края на краищата всички ще заприличаме на него.
— Не мисля, че точно вие ще заприличате на него, Блор — рече Ломбард.
— Нещо много особено трябва да се случи, за да откача — засмя се бившият инспектор и добави сухо: — Вие също трудно ще стигнете дотам, мистър Ломбард.
— Засега поне наистина съм съвсем с ума си.
IV
Доктор Армстронг излезе на терасата и се спря нерешително. Вляво от него разговаряха Блор и Лом бард. Вдясно съдията Уоргрейв крачеше бавно нагоре-надолу.
След миг колебание Армстронг понечи да тръгне към
съдията.
В този момент от къщата бързо излезе Роджърс
— Може ли да ви кажа нещо, сър?
Армстронг се обърна. Видът на прислужника го сепва. По цялото лице на Роджърс нервно потрепваха мускулчета. Цветът му беше сивозелен. Ръцете се тресяха.
— Моля, сър, бих желал да ви съобщя нещо насаме. Лекарят се обърна и последва обезумелия прислужник в
къщата.
— Какво ви е, човече? Съвземете се — смъмри го той.
— Вътре, сър. Тук, вътре.
Той го поведе към трапезарията и когато влязоха, затвори вратата след себе си.
— Е, какво има? — попита лекарят. Роджърс мъчително преглътна.
— Тук става нещо, сър. Нищо не разбирам.
— Какво точно? — нетърпеливо го подкани Армстронг.
— Сигурно ще си помислите, че полудявам. Ще кажете, че това са глупости. Но трябва да има някакво обяснение, сър. Трябва да разберем. А иначе е толкова безсмислено.
— Хайде, човече, кажете какво има! Стига с тия недомлъвки.
— Малките фигурки, сър — пак преглътна Роджърс. — В средата на масата. Малките порцеланови фигурки. Бяха десет. Кълна се, десет бяха…
— Точно така — потвърди Армстронг. — Снощи на вечеря ги преброихме.
Роджърс пристъпи напред.
— Именно. Когато разчиствах вечерта, бяха девет, сър. Забелязах това и се учудих. Нищо повече. А ето тази сутрин, сър… Не забелязах нищо, като сервирах за закуска. Бях разстроен и въобще… Но сега, сър, когато дойдох да разтребя… Ето вижте… Те са осем, сър, само осем! Вие разбирате ли какво значи това? Само осем…
СЕДМА ГЛАВА
I
След закуска Емили Брент предложи на Вера Клейторн да се разходят отново до възвишението и да видят дали не се задава лодката. Вера се съгласи.
Вятърът духаше по-силно. По гребените на вълните се бе появила бяла пяна. Не се виждаше никаква рибарска лодка… нямаше следа и от моторницата.
В далечината различаваха единствено хълма над селцето. Издадена червена скала скриваше малкия залив на Стикълхейвън.
— Мъжът, който ни докара вчера, ми се видя сериозен човек — обади се Емили Брент. — Странно наистина, защо ли закъснява тази сутрин?
Вера мълчеше. Бореше се с обземащата я паника.
„Трябва да се овладея — помисли си тя, ядосана на себе си. — Това не е присъщо за мен. Винаги съм имала здрави нерви.“ А след минута гласно рече:
— Ще ми се да пристигне час по-скоро. Искам… искам да се махна оттук.
— Мисля, че всички искаме това — отбеляза сухо Емили Брент.
— Цялата тази история е толкова… необичайна… никакъв смисъл не виждам.