— Така ме е яд, че се оставих да ме хванат на въдицата. Като се замисли човек, писмото е направо абсурдно. Но и през ум не ми мина някакво подозрение… Изобщо не се усъмних.
— Сигурно — промърмори Вера.
— Толкова неща приемаме на доверие. Вера въздъхна на пресекулки:
— Наистина ли смятате така… имам предвид онова, което споменахте на закуска.
— Изразявайте се по-ясно, драга. За какво говорите?
— Наистина ли вярвате, че Роджърс и жена му са изпратили на онзи свят старата дама?
Емили Брент замислено се взираше в морето. След малко отвърна:
— Аз лично съм напълно сигурна. А вие?
— Не знам какво да мисля.
— Всички факти са в подкрепа на това — настоя възрастната дама. — Жената най-неочаквано припадна. Мъжът изпусна подноса, нали си спомняте? Пък и обяснението му звучеше твърде неубедително. Уверена съм, че са виновни.
— Колко притеснена изглеждаше… сякаш се страхуваше от собствената си сянка! Никога не съм виждала толкова наплашен човек… мисълта за това не я е напускала дори за миг…
— Спомням си един надпис, който висеше в детската ми стая. „Грехът ти винаги те следва!“ Точно така е. „Грехът ти винаги те следва!“
— Но, мис Брент — Вера с усилие се изправи на крака. — Мис Брент… в такъв случай…
— Кажете, драга?
— А останалите? За тях какво ще кажете?
— Не ви разбирам…
— Всички друга обвинения… те… не са ли верни? Щом Роджърс и жена му наистина са виновни, тогава… — Тя млъкна, неспособна да продължи мисълта си.
Челото на мис Брент, свъсено допреди миг, се проясни.
— Да, сега ви разбирам. Мистър Ломбард например сам призна, че е оставил двайсет мъже да умрат от гладна смърт.
— Но това са били туземци… — каза Вера.
— Черни или бели, те са наши братя — отсече мис Брент. „Нашите черни братя… нашите черни братя… — отекна в съзнанието на Вера. — Господи, ще се разсмея! Това е истерия. Ще полудея…“
— Разбира се, някои от другите обвинения бяха твърде пресилени, направо абсурдни — замислено продължи Емили Брент. — Да вземем съдията — той е изпълнявал служебния си дълг. Онзи човек от Скотланд Ярд също. Това важи и за мен… Естествено при снощните обстоятелства не можех да кажа нищо. Нямаше как да обсъждам такива неща в присъствието па джентълмени.
— Така ли? — заинтригувано попита Вера.
— Биатрис Тейлър беше моя прислужница. Лошо момиче, както открих твърде късно. Много ме разочарова. Имаше добри обноски, беше чиста и послушна. Отначало бях доволна от нея. А се оказа, че това било само лицемерие. Излезе леко момиче, безсрамница. Отвратително! Мина много време, преди да открия, че е, както се казва, „загазила“. — Мис Брент млъкна, сбърчила с отвращение малкия си нос. — Това бе голям удар за мен. Родителите й, порядъчни хора, бяха я възпитавали строго. Радвам се, че и те осъдиха нейното поведение.
— Но какво се случи? — попита Вера, впила поглед в мис Брент.
— Естествено не й позволих да остане нито миг повече под моя покрив. Няма да допусна някой да си помисли, че бих търпяла нечия разпуснатост и липса на морал.
— Но какво стана с нея… с момичето?…
— Захвърлена и изоставена, вместо да се покае, тя извърши още по-голям грях… посегна на живота си.
— Самоуби ли се? — прошепна Вера ужасена.
— Да, хвърли се в реката.
Вера изтръпна. Загледана в спокойния профил на мис Брент, тя попита:
— Какво почувствахте, като узнахте какво е направила? Не съжалихте ли? Не се ли упрекнахте?
— Аз ли? — високомерно сви рамене Емили Брент. — Нямах за какво да се упреквам.
— Но може би вашата жестокост… я е тласнала към това?
— Нейните собствени дела… нейният собствен грях… ето какво я накара да носете на живота си. Ако се беше държала като почтена и порядъчна млада жена, нищо подобно нямаше да й се случи.
Тя извърна лице към Вера. В очите й нямаше и следа от угризение и безпокойство. Те бяха студени и самодоволни. Емили Брент седеше на върха на Негърския остров, обгърната от собствената си добродетел и целомъдрие.
Дребничката стара мома вече не изглеждаше трогателно смешна в очите на Вера.
Сега й вдъхваше ужас.
II
Доктор Армстронг напусна трапезарията и се върна на терасата. Съдията се бе настанил на един стол и спокойно наблюдаваше морето. Вляво от него Ломбард и Блор пушеха мълчаливо. Лекарят отново се поколеба и спря очи замислено върху съдията Уоргрейв. Искаше да се посъветва с някого. Осъзнал бе, че съдията притежава будно логическо мислене. И все пак се двоумеше. Може да бе умен, но все пак беше доста възрастен. Точно сега Армстронг имаше нужда от човек на действието. И той реши.