— Предложението ви е добро, но у кого ще остане ключът? У вас може би? — подметна Блор.
Съдията Уоргрейв не отговори.
Той влезе в кухнята, последван от другите. Намериха малкото сандъче, предназначено за сребърните прибори. Поставиха в него всички лекарства и го заключиха. Следвайки указанията на Уоргрейв, прибраха сандъчето в шкафа за съдове и заключиха и него. Ключа от сандъчето съдията подаде на Филип Ломбард, а ключа от шкафа — на Блор.
— Вие сте най-силни от всички ни. Трудно би било за всеки от вас да вземе ключа на другия. Същото важи и за кой да е от нас тримата. Ако някой поиска да разбие шкафа или сандъчето, ще вдигне такъв шум, че непременно ще привлече вниманието на останалите.
Той замълча и пак продължи:
— Все още не сме изяснили нещо много важно. Какво е станало с револвера на мистър Ломбард?
— Струва ми се, най-добре може да ни осведоми неговият собственик — обади се Блор.
Ноздрите на Ломбард побеляха.
— Върви по дяволите, твърдоглав глупак такъв! — избухна той. — Казах ви, че някой го е задигнал.
— Кога го видяхте за последен път? — попита Уоргрейв.
— Снощи. Сложих го в чекмеджето, когато си легнах. Да ми е подръка за всеки случай.
Съдията кимна.
— Трябва да е бил откраднат тази сутрин по време на бъркотията, когато се чудехме къде е Роджърс или пък след като открихме тялото му.
— Сигурно е някъде в къщата — обади се Вера. — Нека да го потърсим.
Съдията Уоргрейв потърка брадичката си.
— Съмнявам се, че претърсването ще даде някакъв резултат — рече той. — Нашият убиец е имал предостатъчно време да измисли сигурно скривалище. Не ми се вярва да го намерим лесно.
— Не зная къде може да е скрит револверът — възкликна Блор, — но се обзалагам, че отгатвам къде е нещо друго — спринцовката. Следвайте ме!
Той отвори външната врата и ги поведе покрай къщата.
Недалеч от прозореца на трапезарията той намери спринцовката. Наоколо бяха пръснати парчета от порцеланова фигурка — шестото негърче.
Доволен от откритието си, Блор заяви:
— Единственото място, където можеше да бъде. След като е убил мис Брент, нашият човек е отворил прозореца, изхвърлил е спринцовката, а след нея и статуетката.
Не откриха никакви отпечатъци върху спринцовката. Беше внимателно почистена.
— А сега да потърсим револвера — предложи решително Вера.
— Разбира се — съгласи се съдията. — Но нека не се отделяме един от друг. Не забравяйте, че убиецът това и чака.
Внимателно претърсиха къщата от тавана до избата, ала напразно. Не намериха револвера.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
I
„Един от нас… един от нас… един от нас…“ Три думи, които час по час кънтяха във възбудените им мозъци.
Пет души, изплашени до смърт. Петима, които непрестанно се следяха и дори не се опитваха да прикрият обзелото ги нервно напрежение.
Забравиха всяка престореност… изоставиха любезностите. Петимата бяха врагове, свързани единствено от инстинкта за самосъхранение.
Изведнъж като че започнаха да губят човешки облик. У всеки един се почувства прилика с конкретен животински тип.
Като наежена престаряла костенурка съдията Уоргрейв седеше свит и неподвижен, с будни шарещи очи. Фигурата на бившия инспектор Блор изглеждаше още по-груба и тромава. Бавната му походка напомняше дебнеща мечка. Очите му бяха кръвясали. От него се излъчваше тъпа злоба. Приличаше на попаднал в капан звяр, готов да се нахвърли върху преследвачите си. Сетивата на Ломбард бяха изострени до крайност. Долавяше и най-лекия шум. Стъпките му станаха леки и бързи, тялото — гъвкаво, готово за скок. Той често се усмихваше — устните се отдръпваха назад и откриваха едрите му бели зъби.
Вера Клейторн бе странно притихнала. Повечето време прекарваше свита на някой стол. Очите й се взираха някъде напред в пространството. Изглеждаше като замаяна. Приличаше на ударила се в стъкло птица, вдигната от човешка ръка, притаила се ужасена, безсилна да помръдне, с надеждата да се спаси чрез своята неподвижност.
Нервите на Армстронг бяха в окаяно състояние. Тръпки разтърсваха тялото му, ръцете му трепереха. Палеше цигара след цигара и почти веднага ги захвърляше. Принудителното бездействие го изтощаваше. От време на време избухваше и се впускаше в многословна тирада.
— Ние… ние не бива да седим със скръстени ръце! Трябва да предприемем нещо… сигурно все има какво да направим. Ако запалим голям огън?
— В такова време? — пресече ентусиазма му Блор.
Отново валеше като из ведро. Вятърът връхлиташе на пристъпи. Потискащото барабанене на дъжда ги докарваше до лудост.