— Той е точно до мен. Ще те пусна на говорител.
— Така — продължава Оливия. — Соф е твърдо решена да се измъкне довечера и да отиде в болницата да види Марго и Ана, и да се върне обратно. Само ви уведомявам, че всички отиваме с нея, за да не се убие по пътя, като заспи на волана посред нощ.
— Не, чакай! Не е нужно да го правите — казвам, но Оливия маха с ръка.
— Само ако аз ще пускам музиката — казва Чарли. — И ще регулирам температурата в колата. Не искам да се потя по целия път. Освен това ще ми дължиш услуга, която мога да осребря както си искам. Без да ми задаваш въпроси.
С Оливия се споглеждаме.
— И кога започва това пътуване? — пита Уес.
— Към девет. След като вечеряме, баба няма да има причина да ни търси.
— Ще съм готов — казва Уес.
— Аз също — казва Чарли. — Този план е нещо, което старата Софи би направила. Харесва ми.
Според традицията на Коледа всички се събираме на официален обяд, който включва всички традиционни за Америка храни — пуйка, сос, зелен фасул, печени сладки картофи, — на Бъдни вечер е точно обратното.
Баба обича да почита нашите сицилиански корени, затова на кухненския остров е подреден бюфет, който включва няколко ястия с паста, патладжан, пълнен артишок и банички. Има и асортимент от салами и сирена, сушени плодове и маслини. Има и бисквити със смокини, бисквити с бадеми и каноли. Масите са покрити с червени покривки и малки коледни звезди са подредени на купчинка в центъра. Звучи коледна музика, но всички песни са на италиански и като че ли са някъде от петдесетте.
С Оливия седим до масата, а Джейк и Греъм влизат в кухнята и спират до нас.
— Разбрах, че задникът се е появил тази сутрин — казва Джейк, след като отхапва от една бисквита.
Първата работа на Уес била да каже на Чарли, че Грифин е идвал. После Чарли казал на баба и това веднага активирало телефонната централа.
— Да. Искаше да поговорим.
Греъм върти очи.
— Никога не съм го харесвал.
— Моля те — обажда се Оливия. — Ти едва го познаваш.
— Да кажем само, че не ми трябва много време, за да си съставя мнение — отвръща Греъм.
— Няма да му позволя да ти внушава вина, за да се върнеш при него, ако не искаш това — казва Джейк, като ме гледа в очите, и после тръгва към подносите с бисквити.
Повечето роднини ме отрупват с непоискани съвети цял ден. Готова съм да удуша Уес, задето им е казал за появата на Грифин.
Чарли придърпва стола си до Оливия.
— Не можем да идем с моя пикап. Резервоарът е почти празен.
Шъткам му да мълчи и оглеждам стаята. Но всички се смеят, разговарят и не ни обръщат никакво внимание.
— Ще идем с моята кола — казвам.
Прикритието ни е, че Чарли, Оливия и аз отиваме у Уес, за да гледаме коледни филми. Говорихме със Сара да разсейва всеки, който дойде да ни търси. Планът не е гениален, но къщата е пълна до пръсване и като гледам всички възрастни тук, никой няма да тръгне да ни преследва. Всъщност очаквам да са изпаднали в кома от преяждане до час.
Двайсет минути по-късно тримата тръгваме към улицата, където е паркирана колата ми. Уес седи на капака и ни чака.
— Кой ще кара? — пита Чарли.
— Ще е най-безопасно да се сменяме на час и половина — казва Уес и скача от колата. — Така двама от нас ще се сменят на отиване и двама на връщане.
— Трябва да станеш бойскаут — казва Чарли.
— бойскаут — отвръща Уес. — Ти също.
С Уес посягаме към задната врата едновременно. Знам, че и двамата се опитваме да запазим реда си за най-тежката смяна, когато ще се прибираме към дома в ранните предутринни часове.
— Ти ще караш първи — казвам аз.
Той клати глава и се усмихва, ръката му посяга към дръжката.
— Не. Скапан съм. Трябва да подремна сега, а после с Чарли ще се сменяме по пътя на връщане.
Чарли простенва.
Опитвам се да избутам ръката му, но той стиска здраво. Близо сме — не чак колкото снощи, но все пак по-близо, отколкото трябва да бъдем.
— Това не е редно. Идеята беше моя. Няма причина да стоиш буден цяла нощ.
Той накланя глава, но не казва нищо. Ръката му не пуска дръжката.
— Оф — пъшка Чарли от другата страна на колата. — Ако ще стоите тук цяла нощ, аз се връщам за още едно парче от касата на баба.
— Ти караш първа — шепне Уес.
Поглеждам за последно към къщата на баба и дядо, всички прозорци светят, после се отдръпвам от него и сядам зад волана.
— Чарли, отивай отзад — казва Оливия. — Ние ще караме първи.
— А аз как ще пускам радиото от тук? — пита той, когато отваря задната врата. — Не се разбрахме така.
Уес ме поглежда в огледалото, когато паля двигателя.
— На връщане ние ще спим и Чарли ще може да пуска каквото си иска.
Чарли се свира на малката задна седалка, като се опитва да се нагласи удобно, а Уес се свива в ъгъла до вратата. Всеки път, когато поглеждам в огледалото, го виждам.
Изобщо не е разсейващо!
Потеглям по улицата, а Оливия се опитва да намери нещо различно от коледни песни по радиото. Но няма голям късмет.
— Пътят е само направо по 1-49. Внимавай за ченгета през Александрия. Трудно ще обясниш една глоба на баща си — казва тя.
Кимам и се опитвам да се концентрирам върху пътя. Това ще е най-дългата нощ в живота ми.
Пътуваме едва от десет минути, когато Чарли започва да се оплаква.
— Тук е много горещо и песните са гадни.
Оливия извърта очи и изпъва кабела към задната седалка.
— Пусни каквото искаш.
Чарли го включва в телефона си и след минута зазвучава стара кънтри песен. Останалите изстенваме.
— Какво? — пита Чарли. — Това е страхотна песен.
— Не, не е — казвам аз. — Имаш ужасен вкус за музика.
— Така е — казва Оливия на Чарли. — Падаш си по мелодрамата.
— Какво пък означава това? — пита той.
Оливия протяга ръка към телефона му и той й го подава.
— Песни, които могат да бъдат саундтрак на всеки сладникав филм. — Тя прави нещо на телефона, после се чува позната мелодия. Оливия продължава да говори: — Ето, тази е например история за богати и бедни, с лек намек за проституция. Разказва се за бедна майка с две дъщери. Едната дъщеря е твърде млада и болна, а другата е достатъчно голяма и красива. Затова майката си мисли, че единственият начин да я спаси от бедността, е да я облече с червена рокля и да й намери богат чичко. Жалка история.
С Уес се хилим.
Тя пуска друга песен, преди предишната да е свършила. Разпознавам я още щом чувам първите думи.
— А тази е типична история за сървайвълисти. Ако светът свърши, всички граждани ще се изпекат, но ако си селско момче, ще оцелееш. Не само ще имаш храна на масата, но и ще можеш да си мляскаш на воля.
Тя превърта на друга.
— А тази е типична „учи се от по-старите“. Буквално става дума как стар комарджия учи млад комарджия как да бъде добър комарджия. Има много пушене. И пиене. И са във влак.
Сега дори Чарли се смее.
— Добре, добре — казва той. — Но все пак са хубави песни.
През следващите петдесет километра преглеждаме плейлистата на Чарли и се опитваме да открием клишетата във всяка песен.
Накрая Чарли изключва кабела от телефона си.
— Мислиш си, че можеш да ми съсипеш мнението за тях, но не можеш.
Оливия включва радиото и пак започват коледните песни.
— Какво става с чичо Рони? — питам аз. — Той буквално избяга от кухнята, когато баба донесе канолите.
Оливия се смее.
— Отказва да ги яде.
— Защо? Ами те са най-вкусното от ястията й.
— Заради нас — казва Уес.
Поглеждам го в огледалото и виждам, че и той ме гледа.
— Нас ли? И какво сме му направили?
Чарли се навежда напред и отговаря:
— Помните ли, когато намерихме онези прахчета в аптечката на дядо, които те карат да ходиш в тоалетната?