— Лекарят каза, че няколко банки кръв ще помогнат много на Марго. И макар да ми се искаше да не се нуждае от кръвопреливане, се радвам, че могат да й помогнат някак.
— Това не ми харесва. Имам чувството, че всичко се разпада.
— Не, това е просто поредното препятствие. Ще те държа в течение. Колкото и страшно да звучи, кръвопреливането става бързо. Ана явно също е добре. Ще проверят кислородните нива на сутринта. Утре ще е по-хубав ден.
Говоря с мама още няколко минути, после затваряме.
Да, но аз няма да чакам до утре.
Завряна съм под леглото, когато чувам познатото тупкане на баскетболната топка в съседния двор. Отивам до прозореца и го виждам на алеята. Облечен е с джинси и суитшърт и изглежда много добре. Не стреля в коша, просто дриблира и гледа към улицата.
Какво гледа?
Но колкото и да притискам лице към стъклото, не мога да видя на повече от десет крачки пред него. Тъкмо ще се откажа и ще продължа със събирането на багажа, когато една кола спира на алеята.
Уес отива до прозореца на шофьора и се навежда. Не виждам с кого говори и много ме е яд. Стои така няколко минути, после се изправя и минава от другата страна. Точно преди да се качи в колата, поглежда към прозореца ми. Веднага се хвърлям на пода.
Броя до десет. Бавно. После се надигам само колкото да надникна през прозореца. И успявам да зърна кой кара колата, преди тя да изчезне от поглед.
Лоръл.
Смъквам се пак към пода и се облягам на стената под прозореца. Той тръгва с Лоръл.
— Софи! — Оливия наднича в стаята ми. — Четири без десет е. Слизаш ли вече?
Впрягам цялата си воля, за да стана от пода.
— Аз приключих. Отивам при Марго и Ана.
Оливия поглежда чантата в ръката ми.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не. Може да остана там до края на ваканцията. Още не съм решила.
Събирам дрехите от пода и ги пъхам в чантата.
— Добре. А ще кажеш ли на другите? Или просто ще си тръгнеш?
Тонът й е красноречив. Смята го за грубо, коравосърдечно или не знам какво, но аз искам просто да съм с родителите си и с Ана и Марго.
— Ще се обадя на баба по пътя. Не искам да ме разубеждава. — Спирам, преди да изляза. — Ще ми направиш ли една услуга? Сложи чантата ми в колата, за да не ме разпитват.
Гледаме се дълго, накрая тя взема чантата ми и излиза от стаята, без да каже нищо.
Слизам на долния етаж, все още съм с дрехите, с които бях на работа. Косата ми е вързана на рошава опашка и нямам никакъв грим. Просто трябва да отменя тази среща и да тръгвам.
Чичо Чарлс само ме поглежда и се обръща към Чарли.
— Върви да промениш залога ми. Пиши ме в четири.
Чичо Рони се смее от другия край на стаята.
— Късно е. Вече го заех.
Точно навреме на вратата се звъни, Сара хуква натам и я отваря широко. Всички притихват.
— Няма начин — шепне Чарли.
На прага стои Грифин.
Чарли застава пред мен и казва:
— Няма начин. Това не може да бъде.
Грифин тръгва към мен.
— Софи, нека само поговорим. Ако не искаш да излезеш с мен, ще те разбера.
— Какво става тук? — шепне чичо Сал зад мен. — Момчето изглежда приятно.
— Това е бившето й гадже — обажда се Банкс.
— О…
Поглеждам към леля Маги Мей, която се усмихва.
— Софи, Грифин ми се обади и направо ме молеше да го избера.
Баба идва зад мен и ме прегръща през кръста.
— Не е нужно да ходиш, скъпа.
Грифин ме гледа умолително.
— Нека поговорим няколко минути, преди да решиш. Моля те.
Кимам само защото искам да се махна от тук. Но точно преди да изляза, се обръщам.
— Използвам картата — заявявам и затръшвам вратата след себе си.
Излизаме на верандата, за да останем насаме. Когато той спира, аз се обръщам към него, но не се приближавам.
— Леля ти е права — казва той. — Аз се обадих на Мери Джо и я попитах кой избира срещите до края на седмицата. И тя ми даде телефона на майка си.
О, разбира се. И от всичките ми братовчеди се е обадил точно на нея?
— Не мога да изляза с теб тази вечер. — Виждам как отваря уста, вероятно за да спори с мен, но го прекъсвам: — Няма нищо общо с теб. Всъщност отменям всички срещи и тръгвам към болницата. Сестра ми и племенницата ми не са добре и трябва да бъда при тях.
— Тогава ще те закарам — казва той.
— Не, няма нужда — отговарям, докато вървя по стълбите към колата си.
Той ме настига.
— Разстроена си. Ще е по-безопасно аз да те закарам. А ти после ще се върнеш с родителите си.
Спирам по средата на алеята и го поглеждам.
— Значи, ще ме закараш. Просто така, ще пътуваш три часа, за да видя сестра си? А после?
Той накланя глава настрани.
— Ами както дойде. Ако се наложи да остана с теб, ще го направя. Ако искаш да си тръгна, ще се върна.
Взирам се в него няколко секунди, после кимам към колата му.
— Добре.
Тръгваме към тротоара точно преди входната врата да се отвори. Чарли и Оливия излизат от къщата.
— Нека само си взема багажа — казвам на Грифин.
Тръгвам към колата си и Чарли и Оливия ме пресрещат там.
— С него ли ще тръгнеш? — пита ме тя.
Чарли гледа ту мен, ту Грифин.
— Не отивам на среща. Грифин ще ме закара до болницата.
Тя потрепва. Предложи ми същото само преди десет минути.
Вземам чантата си от задната седалка.
— Виж, знам, че ми предложи да ме закараш, но съм сигурна, че имаш друга работа…
— Точно когато си помислих, че пак всичко е наред, ти ме разкарваш — казва тя. — Също като преди.
Обръщам се рязко.
— Моля? ли те разкарвам? Ти майтапиш ли се?
Чарли минава между нас.
— Чакайте, чакайте — настоява той и протяга ръце. — Нека не казваме нещо, за което ще съжаляваме.
— Може би трябваше да кажем нещо преди две години, когато тя избяга от семейството си — заявява Оливия. — Може би нямаше да изчезне така напълно, ако си бяхме поговорили още тогава.
— Господи, вие майтапите ли се?
Иска ми се да изкрещя.
Неколцина от роднините са излезли на верандата. Баба слиза по стълбите.
— Никога не съм бягала от семейството си. Най-много от всичко исках да съм с теб и с Чарли. И с Уес. Но е трудно, когато все се отдалечавахте от мен. Нямате представа какво ми беше, когато си тръгвах всяка неделя, като знаех, че вие ще си останете заедно. Имахте си други приятели, които аз не познавах. И клубове, в които не участвах. И купони, на които не бях поканена. А вие никога не се опитахте да ме накарате да се почувствам част от това. Мислите, че съм изчезнала? Вие ме прогонихте.
На ръба на сълзите съм. И виждам, че са шокирани.
Грифин чака наблизо и казва:
— Дай да ти взема багажа.
Грабва чантата от земята до мен.
— Вижте, не мога да говоря сега за това. Ще говорим, когато се върна — казвам аз и минавам покрай тях.
Следвам Грифин към колата му, той спира пред отворената врата. Преди да се кача, колата на Лоръл завива по алеята пред къщата на Уес, само на няколко метра от нас.
Виждам лицето му, как ни поглежда, преди колата да продължи по алеята и да изчезне от поглед.
Да, трябва да се махна от тук.
— Хайде да тръгваме — казвам на Грифин.
Той заобикаля колата и се качва. Не поглеждам назад, когато потегля.
Пътуваме от десет минути и мълчанието става непоносимо. Накрая той пита:
— Искаш ли да поговорим за това?
— Всъщност не.
— А готова ли си да се прибереш у дома? Знам колко много ти писва от тях, когато си завряна тук.
Потрепвам, спорът с Оливия е още твърде пресен.
— Всъщност ми се отрази добре. Не осъзнавах колко много са ми липсвали.
Уес също.
Той изсумтява.
— Да, явно е било страхотно — казва саркастично. — А кой е онзи от съседната къща? На една снимка си с него. Всички ли бяхте на среща?