Поемам си дълбоко дъх и го издишвам бавно. Как така съм била с Грифин цяла година, без да му кажа за един от най-старите си приятели?
— Израснахме заедно. Приятели сме от малки и той е най-добрият приятел на Чарли. И не, не бях на среща с него.
Би трябвало вече да познавам Грифин много добре, но не мога да разбера какво означава бавното му кимване. Шавам в седалката, притеснява ме колко познато и едновременно странно е усещането да съм в колата му.
Слава богу, той включва радиото и някаква кънтри песен прогонва тишината.
Всъщност това е една от песните, с които Оливия ни забавляваше при последното пътуване.
— Тази песен е като сладникав филм — казвам аз с надеждата да разведря настроението.
Той ме поглежда, все едно съм казала най-тъпото нещо на света.
— И какво означава това?
Започвам да обяснявам, но по изражението му личи, че не разбира.
— Няма значение.
Четири песни по-късно започваме да говорим за училище, единствената безопасна и позната тема.
— Ами аз получих новини тази седмица — казва той.
Обръщам се, за да го виждам по-добре.
— Така ли?
Той кима.
— Приемат ме по-рано в Тексаския християнски университет.
Ококорвам се.
— Това е супер! Дори не знаех, че си кандидатствал там.
И защо не знам това? Нали говорихме за училищата в Тексас, но той не спомена това. То дори не е в списъка ми.
— Да. Ами не исках да казвам, в случай че не стане.
— Значи, там ще отидеш?
— Ако получа стипендия, да. Това е първото ми желание.
Още десет минути минават в мълчание.
— А какво беше планирал за тази вечер? — питам аз.
Той се усмихва.
— Взех те рано, за да те заведа у дома. И реших, че можем да останем у вас, както всъщност бе предвидила за тази седмица. Само ти и аз. И после да излезем някъде. Илай и останалите ще правят лагерен огън довечера.
Усмихвам му се, но колкото повече мисля за това, толкова по-бързо угасва усмивката ми.
Той ме поглежда.
— Нали това искаше да правим тази седмица? Нали така каза? Просто исках да ти го осигуря.
— Да, така казах.
Но защо не ми го осигури преди?
Той въздъхва подразнено. Пуска мигача и отбива от шосето.
— Трябва да заредя.
Спираме на бензиностанцията и аз тръгвам из магазина, търся някакви закуски. Грифин идва при мен и си вземаме по нещо за пиене и пакетче чипс.
Когато се връщаме в колата, телефонът в джоба ми жужи. Известие, че Грифин ме е тагнал в пост. Поглеждам го, но той не ме поглежда. Отварям поста и виждам селфи, което ни е направил, докато стоим на опашката. Вдигнал е високо телефона и гледа в камерата, а аз си гледам телефона. Надписът гласи: „Хубаво е да мога да помогна на моето момиче“.
Ама какво… Той сериозно ли е стоял на две крачки от мен, снимал е това и после го е качил, без да ми каже?
Чакам, докато се върнем на магистралата, вдигам телефона си и заявявам:
— Няма да се преструвам, че не е малко странно.
— Ядосана ли си?
— Просто не разбирам. Бяхме на бензиностанция на път за болницата, за да видя сестра си и племенницата си. Аз дори не гледам в обектива. Защо го пусна?
Лицето му помръква. Вече се питам защо всъщност искаше да ме закара.
— Това е само една снимка — казва той. — Не го прави на голям въпрос. Господи, не знам защо всичко с теб е толкова трудно.
— „Хубаво е да мога да помогна на моето момиче.“ Първо, не съм твоето момиче. Ние скъсахме. И второ, ако наистина искаше да ми помогнеш, нямаше да използваш случващото се с близките ми, за да напишеш тази тъпотия.
Той стиска здраво волана.
— Ето за това говорех на Паркър. С теб нещата винаги са толкова сериозни. Преди не беше такава.
Опитвам се да проумея думите му. Мислех си, че съм изгубила връзка с роднините и най-добрите си приятели, и явно затова съм се опитала да запълня тази празнина с Грифин, Вдъхновяващата дъска и всичко останало, без да го искам наистина.
— Знаеш ли какво? Прав си. Преди не бях такава. През тази седмица разбрах колко много съм изгубила от себе си.
Той ме поглежда изумен.
— Значи, аз съм виновен, че вече си скучна?
Смея се, вбесена.
— Не. Не си.
Замълчаваме. Според мен и двамата знаем, че след това пътуване всичко свършва. Облягам се в седалката, опитвам се да разбера кога животът ми стана толкова объркан. И мисля за всичко, което Оливия ми е казвала през последната седмица — как ме били загубили, как имали чувството, че съм се върнала отново.
Може би не само аз съм била наранена.
— Това беше, нали? — пита накрая Грифин.
— Да, това беше.
Когато спира на паркинга пред болницата, той дори не изключва двигателя. Отключва вратите и казва:
— Надявам се да са добре.
— Благодаря, че ме докара — отговарям и си грабвам багажа.
Той потегля, преди да съм стигнала до вратата на болницата.
Пътят ми минава през същите коридори, асансьори и ескалатори, но този път тръгвам право към стаята на Марго. Първо стигам до чакалнята и се натъквам на мама, татко и родителите на Брад. Мама и татко скачат от местата си.
— Софи! — крещи мама.
— Какво правиш тук? — вика татко.
Но после ме задушават с прегръдки.
— Трябваше да дойда. Няма начин да остана далече, когато Марго преживява това.
Те ме прегръщат много дълго, но най-сетне ме пускат. Сядаме и мама стиска ръката ми, а татко изпъва ръка на облегалката на стола ми.
— Е, кажете последните новини.
Мама започва:
— Ами в момента й преливат кръв. Брад е при нея. Наистина е проста процедура и би трябвало скоро да приключат. Трябва да прелеят всичката кръв до четири часа, иначе тя се разваля или нещо такова.
— Казаха, че до двайсет и четири часа ще се е възстановила — добавя татко.
— Ами Ана?
Мама се усмихва.
— Тя е по-добре. Провериха нивата й и всичко изглежда наред.
— Сама ли дойде дотук? — пита татко.
— Грифин ме докара.
И двамата извиват вежди.
Мама оглежда чакалнята.
— А къде е той?
— Ами сигурно се връща към дома. По пътя решихме, че наистина всичко между нас е приключило.
Усещам неочаквано облекчение, когато изричам тези думи.
Татко ме потупва по рамото.
— И ти как приемаш това?
Кимам.
— Добре.
Мама тъкмо щеше да ме попита нещо, когато чувам някакъв силен шум зад завоя на коридора.
— Казах ви, че трябва да завием наляво на последния завой.
— Ами нали наляво на последния завой.
— Значи, сега трябва да завием надясно!
След секунди цялото ми огромно семейство нахлува в чакалнята. Баба, лелите ми и чичовците се редуват да прегръщат мама и татко. Оливия, Чарли, Джейк и Греъм също са тук.
Оливия едва не ме събаря с прегръдката си. После Чарли прегръща и двете ни. Тя се отдръпва само леко, но стиска ръцете ми. Чарли ни е прегърнал през раменете.
— Ами поговорихме си по пътя насам, не го бях поглеждала през твоите очи. Не осъзнавах колко трудно ти е било. Толкова много ни липсваше. Трябваше да ти го покажем — казва тя.
— Да, без теб не е същото — добавя Чарли. — И каквото и да става, няма да ходиш в Масачузетс.
— Трябваше да ви кажа, че се чувствам изолирана. И вие много ми липсвахте. — Оглеждам чакалнята. — Как се случи това?
— Ами — започва Чарли — още щом разбрахме къде отиваш и защо, решихме и ние да дойдем.
— Не всички успяха. Трябваше да остане някой да гледа децата — казва Оливия.
Татко, който обикновено се стъписва, когато е сред семейството, изглежда облекчен, че вече има кой да си говори за застраховки с бащата на Брад. Мама и леля Лиза седят заедно, свели глави една към друга, явно мама й обяснява положението.