Адвокатът Мъри Абърнати беше висок, жилав, възрастен джентълмен, говореше бавно и още носеше ризи с колосани нагръдници. Той така се опияняваше от представата си за професионална етика, че не успя да ни помогне колкото се надявахме. Затова го оставихме да говори както намери за добре и все пак разбрахме това-онова.
Убитият и Крида Декстър възнамерявали да се венчаят тази сряда. Изглежда, неговият син и нейният брат са били против брака, та затова Гантворт и изгората му смятали да го направят тайно в Оукланд и още същия следобед да хванат параход за Ориента. Надявали се, докато свърши дългият им меден месец, синът и братът да се примирят с женитбата им.
Направено било и ново завещание, с което Гантворт оставял половината от състоянието си на новата съпруга, а другата половина — на сина и снаха си. Но новият документ още не бил подписан и Крида Декстър го знаела. На нея й било известно — едно от малкото неща, в които Абърнати бе сигурен, — че според старото завещание, все още валидно, наследници на всичко остават Чарлс Гантворт и жена му.
От уклончивите сведения и намеци на Абърнати заключихме, че състоянието на Гантворт е на стойност около милион и половина. Адвокатът не беше чувал за Емил Бонфис и не знаел за никакви заплахи, нито за опити клиентът му да бъде убит. Не можа или не искаше да ни каже нищо, което да изясни защо някой обвинява убития в кражба.
От кантората на Абърнати отидохме до апартамента на Крида Декстър, който се намираше в нова елегантна сграда само на няколко минути пеш от дома на Гантворт.
Крида Декстър беше дребна жена, малко над двайсетте. Първото, което правеше впечатление, бяха очите й — големи, дълбоки, с цвят на кехлибар, а зениците не знаеха почивка. Непрекъснато променяха големината си — ту по-бързо, ту по-бавно — и от главички на карфици нарастваха така, че аха да изскочат от кехлибарените ириси.
Според тези очи пред нас стоеше чиста котка. Всяко нейно движение беше бавно, плавно, съвсем котешко. Такива бяха и чертите на хубавичкото й лице, формата на устата, малкият нос, разположението на очите и издадените ръбове на веждите. Ефектът се подсилваше от начина, по-който носеше косата си, светлокестенява и гъста.
— Господин Гантворт и аз — каза ни тя след първоначалните обяснения — трябваше да се оженим вдругиден. Синът и снаха му бяха против брака ни, брат ми Мадън също. И тримата намираха разликата във възрастта ни за прекалено голяма. За да нямаме неприятности, бяхме решили да го направим тайно и да заминем в чужбина поне за една година. Бяхме сигурни, че през това време всички ще приемат фактите.
Затова господин Гантворт изпрати Мадън в Ню Йорк. Трябваше да свърши там нещо, свързано с представляването на интересите му в една стоманолеярна, и той го използва като претекст да отдалечи Мадън, докато заминем на сватбено пътешествие. С брат ми живеем заедно и би било почти невъзможно да се приготвя за път, без той да разбере.
— Идва ли снощи господин Гантворт у вас? — започнах аз.
— Не, но го чаках, защото щяхме да излизаме. Той обикновено идва пеша, живее само на няколко преки. Когато стана осем часът, а него още го нямаше, се обадих у тях. Уипъл ми каза, че е излязъл близо преди час. После звънях още два пъти. Тази сутрин, преди да видя вестниците, се обадих пак и разбрах, че…
Тук гласът й секна — единственият израз на страдание през целия разговор. От Чарлс Гантворт и Уипъл останахме с впечатлението, че трябва да очакваме повече или по-малко пресилена проява на мъка. Но тя ни разочарова. Никакви нескопосани тръшкания, дори не ни сервира сълзите си.
— Предишната вечер господин Гантворт беше ли у вас?
— Да, пристигна малко след осем и остана почти до полунощ. Не ходихме никъде.
— Пеша дойде и пеша си тръгна, така ли?
— Доколкото знам, да.
— Споменавал ли е пред вас, че го заплашват?
— Не.
Тя категорично тръсна глава.
— Познавате ли Емил Бонфис?
— Не.
— Господин Гантворт не ви ли е говорил за него?
— Не.
— В кой хотел е отседнал брат ви в Ню Йорк?.
Неуморните й зеници изведнъж се разшириха и малко остана да залеят и бялото на очите. Това бе първият ясен признак на страх, който видях. Но ако махнем предателските зеници, изражението й остана същото.
— Не зная.
— Кога тръгна от Сан Франциско?
— В четвъртък, преди четири дни.
След като си тръгнахме от дома на Крида Декстър, с О’Гар вървяхме пет-шест преки в пълно мълчание, и двамата замислени. Той проговори първи.
— Бива си го мацето, а? Почеши го както трябва и ще замърка сладко-сладко. Ама настъпиш ли я по опашката, показва си ноктите!