— И как предлагаш да се борим с огъня, отче? С молитви ли? — сопна се Боне и се обърна към лейтенанта си, автомеханик, от когото лъхаше на вино. — Подпалила се е тази стена. Събори шкафа!
— Моля ви! — не млъкваше абатът. — Внимавайте с книгите.
И в същия миг с ужас осъзна, че безценният текст на св. Бенедикт се намира точно на пътя на бушуващите пламъци. Абатът се втурна покрай Боне и останалите, грабна тома от лавицата и го притисна към гърдите си като малко дете.
— Не мога да си върша работата, докато ми се пречка — мелодраматично изрева главният пожарникар. — Някой да го изведе навън. Аз командвам тук!
Неколцината монаси, които се бяха събрали междувременно, хванаха абата си за ръцете и мълчаливо, но твърдо го дръпнаха навън на пропития с дим нощен въздух. Боне лично замахна с брадвата, заби заострения край в шкафа на нивото на очите, точно където допреди малко се намираше Дижонската версия на устава, и дръпна назад с всички сили. Наред с дървото брадвата разкъса подвързията на друга книга и се разлетяха листа. Огромният шкаф се килна малко напред и от него се изсипаха няколко ръкописа. Главният пожарникар повтори маневрата няколко пъти, имитиран от хората си на други места по стената.
Боне винаги бе имал проблеми с четенето и таеше известна омраза към книгите, така че действията му го изпълваха с донякъде садистично удоволствие. Четирима души забиха брадвите си, дръпнаха едновременно, големият шкаф се наклони сред порой книги, подобен на каменна лавина, падаща върху някой от местните планински пътища, и стигна до точката на прекатурване.
Мъжете се дръпнаха настрани, когато лавиците се стовариха с трясък върху каменния под. Боне поведе хората си през шкафа, лежащ върху купчините томове. Тежките им ботуши затрополиха по дървото, а кракът на Боне проби ореховата облицовка, докато се мъчеха да стигнат до горящата стена.
— Добре — изхриптя той, останал без дъх от усилията. — А сега разбийте стената и докарайте по-бързо вода!
На зазоряване огнеборците продължаваха да гасят малкото останали горящи места. Абатът най-сетне бе пуснат отново вътре. Тътреше се като старец; още не беше навършил седемдесет, но изминалата нощ го беше състарила и той изглеждаше прегърбен и немощен.
Просълзи се, когато видя разрухата. Навсякъде се търкаляха разбити шкафове и подгизнали листа. Голяма част от изгорялата стена беше срутена и от библиотеката можеше да се гледа направо в кухнята. Не можеха ли да се справят с пожара от другата страна? — запита се той. Защо беше нужно да унищожават книгите му? Но манастирът беше спасен, никой не изгуби живота си и абатът трябваше да е благодарен за това. Щяха да продължат напред. Винаги го правеха.
Боне се приближи, газейки през останките, и му предложи маслинената клонка на мира.
— Съжалявам, че бях груб с вас, отец Мено. Просто си вършех работата.
— Знам, знам — промърмори вцепененият абат. — Просто… ох, просто пораженията са ужасни.
— Боя се, че пожарите не са особено изтънчени неща. След малко си тръгваме. Знам една фирма, която може да помогне с разчистването. Върти я братът на един от хората ми в Монтиняк.
— Ще използваме собствен труд — отклони предложението абатът. Погледът му не можеше да се откъсне от покрития с книги под. Наведе се да вземе една подгизнала библия от шестнайсети век, от чиято подвързия вече лъхаше слабата сладникава миризма на събудилите се отново гъбички. Понечи да я изтрие с гънките на одеждата си, но осъзна безполезността на действието и просто я постави върху масата за четене, която беше избутана до един оцелял шкаф.
Поклати глава и се канеше да отиде на сутрешна молитва, когато нещо друго привлече вниманието му.
В единия ъгъл, на известно разстояние от купчините съсипани книги, се виждаше някаква особена подвързия, която не успя да разпознае. Абатът беше учен със степен по богословие от Парижкия университет. През последните три десетилетия тези книги се бяха превърнали в негови най-близки другари. Беше все едно да имаш няколко хиляди деца и да знаеш имената и рождените дни на всяко от тях.
Но тази книга… Никога досега не я беше виждал. Сигурен бе.
Един от пожарникарите, дружелюбен дългурест тип, наблюдаваше внимателно как абатът пристъпи към книгата и се наведе, за да огледа подвързията.
— Изглежда странно, нали, отче?
— Да, така е.
— Аз я намерих, да знаете — с гордост каза младежът.