Выбрать главу

— Стига глупости! — отсече Гастон и добави с познатия леден глас, на който никой не смееше да възрази: — Искам бързина.

Бандитите притихнаха, засуетиха се около фургона и след малко всички сандъци бяха подредени върху платното. Николай чу как куриерите се задават отгоре през храстите и реши, че няма смисъл да чака повече. Струваше си да мине пръв. След като не бяха успели да запазят дискретност, всяко закъснение криеше рискове.

Той стана и докато слизаше надолу, видя Деде да пристига по пътя с доволна усмивка. Ризата му беше опръскана с кръв.

— Закъсня, Деде — меко изрече Гастон. — Остаряваш…

Бандитът се сепна — не толкова от думите, колкото от тона. Погледът му се стрелна към ръцете на главатаря, очаквайки да срещне дулото на автомата, но оръжието беше преметнато на ремък зад гърба на Гастон. Пооблекчен, Деде се опита да възрази:

— За тиха работа трябва време, шефе. Вие тук го изтървахте. Откъде да знам, че има ракетен пис…

— После ще говорим — хладно го сряза Гастон. — Бягай да помагаш на другите. След четвърт час искам да ни няма.

С приведена глава и увиснали рамене обиденият Деде се помъкна към фургона, където колегите му вече бяха нагласили импровизирана маса от няколко празни сандъка. На друг сандък зад нея седеше счетоводителят Жанвие — мършав пъпчив младеж с очила в дървена рамка. Мърморейки нещо под редичкия си мустак, той развинтваше мастилницата и в същото време преглеждаше разгърнатата тетрадка с предварително разчертана таблица. Николай застана пред него.

— Получател? — запита Жанвие, без да откъсва очи от тетрадката.

— Иван Мишин. Сто кутии на кредит. Куриер Николай Бенев.

Счетоводителят натопи гъшето перо в мастилницата, повдигна го и съсредоточено се загледа в увисналата черна капка.

— Мишин е превишил кредита. Не знам дали…

— Дай му — обади се отстрани Гастон. — С Мишин имаме уговорени сделки.

— Трябваше да ме информирате по-рано, мосю — опъна се Жанвие без следа от почтителност. — Така не се работи. Добре, записвам. Иван Мишин… сто на кредит… куриер…

Изпод перото му се занизаха криви кодови знаци. Леко усмихнат, Гастон погледна Николай и вдигна рамене, като че искаше да каже: „Какво да му придиряш, интелигент.“ Без да се бавят, хората отстрани се заеха да отброят опаковките. Зад Николай вече търпеливо чакаше Баска, следван от още пет-шест души. Останалите слизаха по сипея; в края на колоната навъсеният младеж държеше юздите на инатящото се муле. Николай отстъпи от сандъците, свали раницата, извади отвътре голяма мушамена торба и нахвърля в нея кибрита. Не си направи труда да ги брои — Гастон бе разстрелял неколцина от хората си за дребни мошеничества, а останалите бяха усвоили добре урока. С раницата в едната ръка и торбата в другата той мина към сипея, седна на плосък камък и отново изсипа кутиите. Наблизо двама бандити вдигнаха за раменете трупа на войника и го помъкнаха към дерето. Ботушите на убития се тътреха по разбития асфалт с дразнещ прекъслечен звук.

Николай въздъхна и се зае да подрежда грижливо товара в торбата. Прекалено много смърт имаше в тази професия. Всъщност в целия свят имаше прекалено много смърт след Колапса. Човек постепенно привикваше с нея и преставаше да й обръща внимание — също като воловете, които лениво преживяха, без да поглеждат към проснатия в краката им мъртвец. Това бе важно — преживянето, храната, животът, червените картонени опаковки с по сто клечки във всяка. Беше виждал да убиват човек за почти празна кутийка кибрит… а и за по-дребни неща. Какво оставаше после? Само влажно пурпурно петно върху сухата пръст в канавката, пръснати сини гилзи и някое дребно наследство за живите, като този автомат в ръцете на завърналия се бандит.

Бандитът огледа трофея от всички страни, забеляза погледа на Николай и му намигна съучастнически. След това метна автомата през рамо и се отдалечи. Плячката не беше кой знае каква, огнестрелно оръжие все още се намираше в изобилие, но благоразумните хора се запасяваха отрано. Старият свят бавно си отиваше, а бъдещето… кой ли би могъл да каже какво щеше да донесе то? Във всеки случай новата цивилизация щеше да се нуждае поне от един век след Колапса, за да придобие някаква по-определена форма — ако човечеството доживееше дотогава. Ясно бе едно, че през последните десетилетия всичко върви към опростяване, и в този смисъл далеч по-предвидлив изглеждаше Деде, който тъкмо прибираше рязаната ловна пушка изпод краката на воловете. Тя щеше да служи много по-дълго, поне докато има кой да произвежда барут.