— Добър ден, господа — любезно поздрави домакинът и посочи двата стола пред бюрото. — Заповядайте, настанявайте се.
Докато крачеше напред, Николай любопитно се вглеждаше в собственика на кабинета. Мосю Луи бе много стар, навярно наближаваше осемдесет години. Възрастта личеше по костеливите китки, от които ръкавите на елегантния кариран костюм изглеждаха прекалено широки; по изтънялата като пергамент кожа, покрита с кафяви старчески петна; по дълбоките бръчки, превръщащи лицето му в пейзаж от разорани ниви. Но въпреки товара на годините в него не се усещаше слабост. Старецът седеше изправен, с високо вдигната глава, прилепил гръб към облегалката на стола си. Гъстата снежнобяла коса, щръкнала нагоре, големият орлов нос и живият тъмен поглед придаваха на лицето му благородство и дори красота — навярно и досега жените го харесваха не само заради богатството.
Докато се настаняваше, Николай обърна внимание на огромната картина зад гърба на мосю Луи. Като дете я бе виждал в музея „Прадо“ — портрет на Карл V от Тициан. С лъскава метална броня и шлем на главата, императорът препускаше на буен жребец през тайнствена мрачна гора. В ръката си стискаше дълго копие, насочено право напред към невидим звяр или противник.
Мосю Луи забеляза погледа му.
— Харесва ли ви? — запита той с лек оттенък на собственическа гордост. Гласът му беше мек и тих, без старческа хрипливост.
— Виждал съм я в Мадрид — каза Николай.
— Да, разбира се. „Прадо“… купих я преди десетина години. Кой знае как е стигнала дотук. Да си призная, мосю Бенев, често се удивлявам, че дори и в най-тежките времена търговията с произведения на изкуството не е западала напълно. Изглежда, има у човека нещо, което го кара да цени картините наравно с хляба. — Старецът стана, бавно заобиколи бюрото и се обърна към портрета. — Погледнете го, драги. Погледнете лицето му, вижте тая странна усмивка на неудържимия устрем напред. Към целта, каквато и да е тя… Понякога ми се струва, че майсторът е вложил в творбата си много повече, отколкото е възнамерявал. Не сме ли всички ние като този отдавна починал владетел? Препускаме към своето с цената дори на живота си. На младини гоним парите и удоволствията, по-късно се стремим към власт. Но идва старостта и от върха на годините човек открива, че всичко е било суета. Тогава остава само един истински въпрос; какво ще завещая на хората? Аз съм щастлив човек, мосю Бенев… Получих от съдбата в пълна мяра и удоволствия, и пари, и власт. А когато дойде време за вечния въпрос, появи се и отговорът в лицето на Бержерон. Можех да оставя на хората зародиша на бъдещата цивилизация и да спестя на цялото човечество десетилетия, може би векове.
Мосю Луи се върна зад бюрото си и помълча, гледайки замислено дългите си костеливи пръсти. После продължи:
— Говоря ви всичко това, защото за разлика от нашия общ приятел Буше, имам известни морални скрупули. Разбирам колко е обидно да бъдеш пионка в тайнствена игра и смятам, че ви дължа някои обяснения. И тъй Бержерон е мой гост вече повече от десет години. По природа той е отшелник, така че не беше трудно да скрия присъствието му. По-трудно се оказа да потуля връзките с учени от цяла Европа… и даже от други континенти. На няколко пъти бяхме пред ръба на провала, както в случая с познатата ви мис Диксън.
— Джейн! — трепна Николай. — Къде е тя?
Старецът се усмихна топло, с разбиране и съчувствие.
— Замина… Всеки се стреми към нещо, нали така? За нея най-важното е да отнесе научните данни до онзи, който би могъл да ги използва. Ще се опита да стигне до Америка… Но нека оставим мис Диксън. Говорех за това, че от престъпно гнездо моето имение постепенно се превърна в нещо много по-опасно — в нелегален научен център. Успях да събера отлични специалисти и сред всеобщия упадък да създам островче на цивилизацията. За трудностите няма да споменавам — сам можете да си представите колко проблеми отваря преработката на един-единствен електромотор, а какво остава за стократно по-сложни системи. Истинската трудност обаче… истинската заплаха идваше от Аренс и Буше — хора властолюбиви и коварни, забравили интересите на човечеството заради собствената си дребнава суетност. До известно време успявах да ги сдържам благодарение на връзките си с мафията. Преди половин година, когато стана ясно, че и това няма да помогне, започнах по сигурни канали да прехвърлям хора и капитал към Сицилия. Там имам влиятелни познати, които донякъде споделят възгледите ми… без да забравят и личните си интереси, разбира се. Мисля, че ще мога да започна отново.