Джеймс Редфилд
Десетото откровение
ОСЪЗНАВАНЕ НА ПЪТЯ
Приближих се към края на издадената урва и се загледах на север. Пред очите ми се ширеше Апалашката долина, поразително красива, шест-седем мили надлъж и пет мили на ширина. Прекосяваше я поток, който се виеше през открити ливади и гъсти цветущи гори. Това бяха древни гори, с дървета, високи по трийсетина метра.
Сведох поглед към най-общо щрихираната карта в ръцете си. Всичко в долината точно съвпадаше с чертежа — стръмният склон, където стоях, пътят, водещ надолу, описанието на терена и потока, скупчените хълмове отвъд. Ясно бе, че това е мястото, което Чарлин бе скицирала на бележката, открита в нейния офис. Защо ли го бе направила? И защо бе изчезнала така внезапно?
Повече от месец бе изминал, откак колегите на Чарлин от проучвателната фирма, където работеше, я бяха виждали за последен път, и Франк Картър, нейният колега по стая, бе наистина разтревожен, когато ми се обади.
— Тя често заминава някъде неочаквано — каза ми той. — Но никога не е изчезвала така задълго, особено когато си е назначила срещи с постоянни клиенти. Нещо не е наред.
— Как ви хрумна да ми се обадите? — попитах аз.
Той ми показа част от писмо, което бе намерил в офиса на Чарлин. Бях й го писал преди месеци, разказвайки й моите преживявания в Перу. В писмото била оставена бележка с името и телефона ми.
— Обаждам се на всички, за които знам, че имат връзка с нея — добави той. — Досега никой нищо не знае. Ако се съди по писмото вие сте приятел на Чарлин. Надявах се, че може да сте чул нещо за нея.
— Съжалявам — отвърнах аз. — Не съм я чувал от месеци.
В същото време ми се стори невероятно, че е било толкова отдавна. Веднага след получаването на писмото ми Чарлин ми се бе обадила по телефона и оставила дълго съобщение на телефонния секретар за това, колко е развълнувана от Откровенията и от тяхното бързо разпространение. Спомням си, че изслушах съобщението на Чарлин няколко пъти, но отложих обаждането си за по-късно — като си казвах, че ще й се обадя утре, вдругиден, когато имам настроение. Да говоря с нея, означаваше да й разкажа подробности за Ръкописа, а на мен ми беше нужно време да размисля, да възприема по-добре станалото.
Истината бе, че някои части от Пророчеството все още ми убягваха. Вярно е, че вече умеех да се свързвам с вътрешната си духовна енергия, което ми носеше голямо облекчение, при положение, че връзката ми с Марджъри се бе разпаднала и повечето време бях сам. Долавях по-добре интуитивните си мисли, сънищата и излъчването на помещенията и пейзажа. В същото време обаче, не винаги успявах да доловя смисъла на случайните наглед съвпадения, които ставаха.
Често например се изпълвах с енергия, изяснявах си най-важния за мене въпрос в момента и получавах ясен знак какво да направя или къде да отида, за да получа отговор — ала когато го последвах, често не се случваше нищо особено. Не разбирах посланията на случилото се, смисъла на събитията.
Това се отнасяше особено за случаите, когато интуитивно бях подтикнат да потърся някой от познатите си, стар приятел например, или човек с когото ежедневно работим. Обикновено успявахме да открием някои нови допирни точки, но нерядко, при всичките ми усилия да му отдам енергия, моята инициатива си оставаше напълно безплодна или, още по-зле, започваше с вълнение, което скоро се превръщаше в неочаквано раздразнение и неприязън.
Аз не губех вяра от тези провали, но си давах сметка, че все още ми липсва нещо, за да превърна прилагането на Откровенията в трайна житейска практика. В Перу често се осланях на първоначалния тласък, действах спонтанно с някаква вяра, породена от отчаянието. Когато се върнах в родината, макар че попаднах в обичайното си обкръжение, често се озовавах в среда на съвършени скептици и започнах да губя свежестта на очакванията си и твърдата вяра, че знаците наистина ме водят правилно. Очевидно, някакво същностно познание бях забравил… или може би още не бях открил.
— Вече не зная какво да правя — каза колегата на Чарлин. — Доколкото ми е известно, тя има сестра в Ню Йорк. Дали не знаете как можем да се свържем с нея? Или с някой друг, който да може да ни ориентира?
— Съжалявам — отвърнах. — Не зная. С Чарлин едва подновихме едно някогашно приятелство и аз не помня роднините й, нито зная сегашните й приятели.
— Е, тогава сигурно ще трябва да уведомя полицията, ако вие не можете да предложите нещо по-добро.
— Не, струва ми се, че това е разумно. Няма ли нещо, по което да се ориентираме?
— Само една скица вероятно на някаква местност. Едва ли може да се установи коя.