Отново започнахме да го наблюдаваме и забелязахме, че макар донякъде да си даваше сметка и да получаваше любовна подкрепа, той продължаваше да бъде в състояние на шок от съзнанието, че е умрял. Само преди минути е бил увлечен в обичайния си пробег, и при опита да изкачи една височина, бе получил тежък сърдечен пристъп. Болката бе продължила няколко секунди и тогава, най-внезапно, той се бе оказал извън тялото си, наблюдавайки как от всички страни се втурват хора да му помогнат. Съвсем скоро се бе явил екип от медицински лица, които трескаво се опитваха да го върнат към живота.
Накрая, седнал до тялото си в линейката, той бе чул ужасен, когато ръководителят на екипа го обяви за мъртъв. С всички сили се опитваше да им каже нещо, но никой не можеше да го чуе. В болницата лекарят потвърди пред целия екип, че бе получил сърдечен удар и животът му не е можел да бъде спасен.
С една част от себе си той се опитваше да приеме този факт; но с друга не можеше. Та нима бе възможно да е мъртъв? Най-сетне извика за помощ и се озова в пъстър тунел, който го доведе до тук. Докато го наблюдавахме, той постепенно започна да забелязва душите наоколо му и тръгна към тях, като излезе от фокуса на нашия поглед и започна все повече да прилича на тях.
После внезапно се втурна обратно към нас и веднага се озова в офис, пълен с компютри, стенни карти и хора, които работеха в него. Всичко изглеждаше съвсем реално, само дето стените бяха полупрозрачни, тъй че се виждаше какво става вътре, а и небето над офиса не беше синьо, а с особен маслиненозелен цвят.
— Самозалъгва се — каза Уил. — Възсъздава офиса, където е работил на Земята и се опитва да си внуши, че не е умрял.
Душите наоколо приближиха, надойдоха и други, докато станаха десетки, като ту влизаха, ту излизаха от фокус в златистата светлина. Всички се стремяха да вдъхнат любов и да предадат някаква информация на този човек, която не можех да разбера. Въображаемият офис постепенно започна да избледнява, докато накрая изчезна съвсем.
Човекът продължи да стои с изражение на непринадлежност и отново влезе във фокус, заедно с другите души.
— Да идем с тях — чух Уил. В същия момент усетих тласъка на ръката му, по-скоро на нейната енергия.
Щом вътрешно се съгласих, усетих преместване и душите, заедно с човека, се фокусираха по-ясно. Лицата им бяха станали лъчисти, подобно на нашите с Уил, ала ръцете и краката им нямаха ясни очертания, а представляваха само лъчение от светлина. Вече успявах да съсредоточа погледа си върху тях четири-пет секунди, преди да ги изпусна от очи, и, след като примижа отново, да се опитам да ги потърся.
Всички бяха насочили поглед към една ярка светлина, която идваше към нас. С приближаването си, тя заприлича на всеобхватен лъч, който обгърна всичко. Като не можех да гледам право в светлината, аз се извърнах така, че да мога да виждам силуета на мъжа, който целият беше застанал в лъча, явно без никакво затруднение.
Отново долавях мислите и чувствата му. Любовта го изпълваше с невъобразима топлота и спокойна перспектива. Когато целият бе обхванат от това чувство, перспективата му на виждане и познание така се разшири, че той можа да погледне на току-що отминалия живот по един нов начин и в пълни подробности.
Видя обстоятелствата на своето раждане и детските си години. Той, Джон Доналд Уилямс, се бе родил с баща, който не беше особено интелигентен, и майка, напълно незаинтересована и отсъстваща, поради своята ангажираност с различни обществени дейности. В резултат на това бе израснал раздразнителен и затворен, човек, който непрестанно се стреми да се самодокаже и да накара светаг да разбере, че е голям откривател, че отлично владее науката и математиката. Защитава докторат по физика на 23 години и е преподавател в четири престижни университета, преди да премине на работа в Министерство на отбраната, а по-късно в частна енергийна корпорация.
Бе се посветил изцяло на този последен пост, без въобще да се интересува и напълно пренебрегвайки здравето си. След години непълноценно хранене и никакво физическо натоварване, бе получил тежко сърдечно увреждане. Резкият режим на движение се бе оказал фатален за него. Починал бе на петдесет и осем годишна възраст.
В този момент Уилямс излезе от това ниво на съзнание, изпълнен с дълбоко съжаление и огромна болка от начина, по който беше прекарал живота си. Разбираше, че детството и семейството на родителите му бяха създали реални условия, за да се развие в него пренебрежителност и високомерие, които да му вдъхнат чувство за превъзходство. Главното му оръдие беше насмешката, смазването на околните чрез критикуване на техните способности, професионален морал и личностни качества. Сега вече разбираше, че всички учители са били готови да му помогнат да преодолее своята неувереност. Явявали се бяха винаги в нужния момент, за да му посочат и друг път, но той напълно ги беше пренебрегнал.