Беше предпочел докрая да живее в безпросветност. Дадени му бяха всички знаци, за да подбира работата си по-внимателно, да не бърза толкова. Множество намеци и опасности се явяваха в търсенията му, но той не ги бе взел под внимание. Беше приемал гледищата на работодателите си, дори ако противоречаха на законите във физиката, без въобще да ги поставя под въпрос. Имаше изгода от това — то му носеше успех, възнаграждение и признание, а него го интересуваше само това. Беше се отдал на потребността да получава признание… за пореден път. Господи, помисли си той, пак се провалих.
Съзнанието му се пренесе върху сцена от друг, по-предишен живот. Намираше се на юг, в Апалачите, в началото на деветнайсти век. Това беше военен пост. В голяма палатка стояха неколцина души, приведени над някаква карта, фенерите хвърляха светлина по стените. Всички офицери бяха постигнали единодушие — нямаше надежда за примирие. Войната бе неизбежна и от тактическа гледна точка трябваше да се пристъпи към атака час по-скоро.
Като един от двамата адютанти на командващия генерал, Уилямс беше принуден да се присъедини към мнението на останалите. Нямаше друг избор, каза си той; всяко неподчинение щеше да сложи край на кариерата му. А и едва ли щеше да успее да убеди останалите, дори и да поиска. Офанзивата трябваше да се проведе, вероятно последната голяма битка във войната срещу американските туземци.
Часовой донесе известие за генерала. Беше дошъл човек, който искаше да се срещне с командващия веднага. През отметнатото платнище на палатката, Уилям забеляза крехката бяла жена, вероятно трийсетгодишна, в чийто поглед се четеше отчаяние. По-късно разбра, че е дъщеря на мисионер, дошла с ново предложение от страна на туземците за примирие, за което лично и с огромен риск бе успяла да убеди останалите.
Генералът обаче отказа да я приеме, като си остана в палатката, докато тя му викаше отвън. Накрая заповяда да я изхвърлят от лагера под заплаха от разстрел, без дори да поиска да узнае какво има да му предаде. Уилямс и този път бе запазил мълчание. Знаеше, че командирът е подложен на голям натиск, защото беше поел ангажимент да открие региона за икономическа експанзия. Налагаше се война, за да се осъществят кроежите на икономическите групировки и техните политически съюзници. Местните жители и индианците не можеха да се оставят да развиват своята собствена култура. Не, бъдещето трябваше да бъде подчинено и определяно от интересите на онези, които владеят този свят и неговите блага. Би било твърде опасно и напълно безотговорно да се остави този малък народ сам да решава съдбата си.
Уилямс знаеше, че една война напълно отговаря на интересите на железопътните и въглищни магнати и на новопоявилите се петролни интереси в този район и, разбира се, можеше да осигури и собственото му бъдеще. Всичко, което бе необходимо, е да си държи езика зад зъбите и да играе според правилата. И той реши да не изрази своя протест. Другият адютант нямаше неговите съмнения. Спомни си как хвърли поглед към своя колега насреща в палатката — нисичък човек, който леко накуцваше. Никой не знаеше защо накуцва. Нищо му нямаше на крака. Той беше напълно позитивен човек. Много добре знаеше към какво се стремят тайните картели и го одобряваше напълно, обичаше го, възхищаваше му се, желаеше да вземе участие в него. А имаше и още нещо.
Този човек, също като генералът и останалите чинове, се плашеше от туземците и желаеше те да бъдат отстранени не само заради бойните им умения и тяхната численост, не дори и заради съпротивата им срещу разгръщащата се индустриална икономика, която заплашваше да унищожи земите им. Те се бояха от туземците заради нещо по-дълбоко, заради някаква вдъхваща ужас и объркваща понятията им идея, която само малцина старейшини знаеха изцяло, но която бе проникнала в цялата им култура и диктуваше на нашествениците някаква потребност от промяна, от припомняне на други представи.
Уилямс бе научил, че мисионерката е уредила среща между върховните индиански лечители, за да обменят своите знания и да намерят начин да ги предадат на другите — като последен опит да потърсят разбиране и да утвърдят своите ценности пред света, обърнал се срещу тях. Дълбоко в себе си Уилямс разбираше, че тази жена трябва да се изслуша, но в края на краищата нищо не каза и, само с един жест, генералът бе отхвърлил всяка възможност за примирие и бе дал заповед за бой.