Обърнах се към него, колкото се можеше по-дружески:
— Изглежда че си срещнал приятелката ми. Къде беше по-точно?
Той посочи на юг и каза, че на половин миля оттук. Вървяла сама на югоизток.
— Можем да вървим заедно до извора — казах аз. Взех си раницата и, докато се спускахме по хълма, той заговори:
— Щом ви е приятелка, къде отиваше, според вас?
— Не зная.
— Сигурно в някакво мистично измерение? По дирите на някоя утопична представа — усмихна се той скептично.
Разбрах, че иска да ме подразни.
— Може би — казах аз. — А вие не вярвате ли в утопии?
— Не, разбира се. Това е примитивно мислене. Наивитет.
Погледнах го. Налегна ме умора и се опитах да преустановя разговора.
— Всеки има право на мнение. Той се разсмя.
— Не, става дума за факти. Не сме пред прага на никаква утопия. Светът върви към по-зле, а не към по-добро. Икономиката ни се изплъзва изпод контрол и върви към пълна разруха.
— Кое ви кара да мислите така?
— Още от демографските статистики се вижда. През целия век на запад голямата част от хората са били от средната класа, която е поддържала реда, разума и вярата, че икономическата система дава възможности на всички. Но тази вяра започва да запада. Явно е повсеместно. Все по-малко хора в наши дни вярват в системата и съблюдават нейните закони. Така е, защото средната класа става по-малка. С развитието на технологиите човешкия труд става все по-ненужен и хората се разделят на две групи — на имащи и нямащи; едни, които държат инвестиции и имат дял в икономиката, и други, които са принудени да я обслужват. Прибавете към всичко това и провала на образованието, и ще си дадете ясна сметка за обхвата на проблема.
— Това звучи ужасно скептично — казах аз.
— Но е реалистично. Такава е истината. За повечето хора става все по-трудно и по-трудно просто да оцелеят. Виждали ли сте данни от проучванията на стреса? Напрежението започва да надвишава всички граници. Никой няма чувство за сигурност, а най-лошото тепърва предстои. Пренаселеността става все по-голяма и с технологическия напредък дистанцията между образованите и необразованите също ще се увеличава. Богатите ще вземат под контрол все по-голяма част от световната икономика, докато сред бедните все повече ще се разпространяват наркотиците и престъпността.
— А какво според вас се очаква да стане със слабо развитите страни? — продължаваше Джойл. — Вече по-голямата част от Близкия изток и Африка попада в ръцете на религиозни фундаменталисти, чиято цел е да унищожат цивилизацията, смятайки я за сатанинска империя, и се опитват да я заменят с някаква криворазбрана теокрация, при която всичко да бъде съсредоточено в ръцете на религиозните водачи, които имат правото да осъждат на смърт онези, които смятат за еретици, навсякъде по света. Кой разумен човек би приел такова масово унищожение на хора в името на духовността? Въпреки това, в наши дни то се разраства. В Китай все още се практикува убийството на новородените деца от женски пол, например. Можете ли да повярвате в това? Казвам ви: законът, редът и уважението към човешкия живот постепенно изчезват. Светът дегенерира и се превръща в тълпа от хора, ръководена от завистта и озлоблението, която се управлява от страхливи шарлатани, а вече е късно да се спре всичко това. Но знаете ли какво? Никой всъщност не го е грижа. Никой! Политиците няма да си мръднат пръста. Те се грижат само за своите лични интереси. Светът се променя твърде бързо. Никой не може да го догони, а това ни поставя в положение да се стремим да получим всичко, което можем, на момента, преди да е станало твърде късно. Това настроение обхваща цялата цивилизация и всички професии.
Джойл въздъхна дълбоко и погледна към мен. Бях се спрял на билото на един хълм и гледах внушителния залез, когато погледите ни се срещнаха. Той изглежда разбра, че е отишъл твърде далече в своята тирада, и тъкмо в този миг лицето му ми се стори дълбоко познато. Аз му се представих с името си и той в отговор ми каза своето, Джойл Липском. Вгледахме се един в друг, но той не даде знак, че ме познава. Защо ли се бяхме срещнали в тази долина?
Още щом си формулирах въпроса мислено, вече знаех отговора. Той даваше израз на позицията на Страх, за която бе споменал Уилямс. Целият потръпнах. Предначерталото, изглежда, започваше да се случва.