Аз го погледнах с по-голямо внимание.
— Наистина ли смяташ, че нещата са толкова лоши?
— Да, абсолютно — отвърна той. — Аз съм журналист и тези неща могат да се забележат в моята професия. В миналото поне се опитвахме да си вършим работата като спазваме определени норми. Ала вече не. Всичко е лъжа и гонене на сензации. Никой вече не търси истината, нито се опитва да я представи по най-точен начин. Журналистите търсят само сензациите, най-ужасяващата перспектива — всяка кал, която могат да изровят. Дори ако някои обвинения могат да получат логическо обяснение, те се представят само с оглед на това, какъв шум ще се вдигне около тях. В един свят, където от хората искат да си затварят очите и да бъдат объркани, единственото, което се продава, е това, на което не може да се вярва. А жалкото е, че този вид журналистика се самовъзпроизвежда. Един млад журналист, който вижда тази ситуация, започва да мисли, че може да оцелее в професията, само ако играе според правилата. Ако не, смята че ще изостане, ще бъде съсипан. Тъй че, така наречените журналистически разследвания съзнателно се избягват. И това става непрекъснато.
Бяхме стигнали далеч на юг и се спускахме надолу по скалистия терен.
— И другите професии страдат от същото — продължи Джойл. — Погледнете само адвокатите. Може и да е имало време, когато да бъдеш служител в съда е значело нещо, когато участниците в съдебния процес са били обединени от общ респект към истината, към справедливостта. Но вече не е така. Спомнете си напоследък откритите процеси, които бяха представени по телевизията. Адвокатите правят всичко, за да изопачат истината, и то съзнателно, като се опитват да убедят съдебните заседатели да повярват в хипотези, за които няма доказателства — хипотези, за които адвокатите знаят, че са лъжи, само за да измъкнат някого. А други адвокати коментират делата така, сякаш подобна тактика е обичайна практика и е напълно оправдана при нашата законова система. Което не е вярно. Нашата система осигурява на всеки човек право на защита. Ала адвокатите са длъжни да се придържат към справедливостта и истината, а не да я изопачават, само за да измъкнат клиентите си на всяка цена. Телевизията поне показва тази корумпирана практика, в която дребните адвокати просто търсят да наложат своята репутация, за да получават по-големи хонорари. А са така безогледни, защото мислят, че никой не се интересува. И очевидно са прави. Всички останали правят същото. Караме я през просото, искаме бързо да получим големи печалби, без да се интересуваме от бъдещето, защото вътре в себе си, съзнателно или несъзнателно, не вярваме, че успехът ни може да бъде траен. И вършим това, дори за сметка на доверието помежду ни и за сметка на интересите на останалите. Много скоро нестабилните норми, върху които се гради цивилизацията, ще се окажат напълно разбити. Помислете само какво ще стане, когато безработицата достигне определено ниво в големите градове. Престъпността вече не може да бъде овладяна. Полицаите няма да рискуват живота си за едно общество, което и без това не им обръща внимание. Защо да рискуваш два пъти седмично да даваш показания пред някой следовател, който и без това не се интересува от истината, и още по-зле — да се гърчиш от болка, докато кръвта ти изтича в някоя тъмна уличка, когато никой не го е грижа. Много по-добре е да се правиш, че не забелязваш, и да си изслужиш двайсетте години, колкото се може по-спокойно, дори и да вземеш някой и друг рушвет. Така е било и ще бъде. Какво би могло да го спре?
Той млъкна и аз обърнах поглед към него без да спирам да вървя.
— Вие сигурно очаквате, че някакво духовно възраждане може да промени всичко това? — попита той.
— Наистина се надявам.
Той се опита да се прехвърли през един паднал дънер, за да ме настигне.
— Вижте, занимавал съм се с тези духовни работи известно време — продължи той. — Идеята за съдба, предопределение, Откровения. Забелязах дори някои интересни предзнаменования в моя собствен живот. Но реших, че всичко това е налудничаво. Човешкото съзнание може да си въобрази какво ли не, без дори да съзнава това.
В своята същност всички тези приказки за духовността са само безсмислена риторика.
Готвех се да оборя аргументите му, но се отказах. Интуицията ми подсказваше, че трябва първо да го изслушам.
— Да, понякога явно изглежда така — казах аз.
— Вземете например слуховете, които се носят за тази долина — продължи той. — Чувал съм какви ли не глупости. Това е долина с дървета и храсти като всяка друга — и той погали с длан едно голямо дърво, покрай което минавахме. — Сигурно си мислите, че този национален парк ще оцелее, така ли? Нищо подобно. При начина, по който хората замърсяват океаните и отравят екосистемата с изкуствени канцерогени, при начина, по който използват хартия и други дървесни продукти, това място ще се превърне в сметище, както много други. Никой вече не се интересува от дърветата, правителството строи пътища за сметка на данъкоплатеца, а после продава дървесния материал под пазарната му стойност. Или разменя най-добрите, най-красивите местности срещу някои съсипани земи, само за да удовлетвори онези, които искат да ги застрояват. Вие сигурно си мислите, че в тази долина става нещо мистично. И защо не? На всекиму се иска да се случи нещо мистично в живота, особено при жалкия живот, който водим. Но истината е, че нищо такова не става. Ние сме най-обикновени животни, които имат нещастието и интелигентността да разбират, че са живи и че ще умрат, без да виждат никакъв смисъл в това. Можем да се преструваме, както си искаме, и да желаем, каквото си искаме, но основният екзистенциален факт си остава — не можем да знаем. Аз отново се извърнах към него.