Той се прокашля и ме погледна.
— Влезте някой път в религиозна книжарница и разгледайте; коментарии и книги свързани с тези пророчества изобилстват навсякъде и се явяват все повече.
— Ти смяташ ли, че тези вещатели на „края на времената“ са прави?
Той поклати глава.
— Мисля, че не. Единственото пророчество, което досега се е осъществило на света, е човешката алчност и корупция. Възможно е да се появи диктатор и да завладее света, но то ще бъде само защото може да се възползва от хаоса.
— Смятате ли, че това ще стане?
— Не зная, но ще ви кажа едно. Ако разрухата на средната класа продължи и бедните все повече обедняват, а в градовете се разпространява престъпността и, отгоре на всичко, ни сполетят поредица от природни бедствия, цялата икономика ще се разпадне и навсякъде ще започнат да скитат банди от гладни престъпници, които да плячкосват, и всичко ще бъде обхванато от страх. Изправени пред такова насилие, ако някой се появи и ни предложи спасение и възстановяване на реда, искайки от нас в замяна да се откажем само от гражданските си свободи, няма и съмнение, че ние ще го направим. Спряхме и пийнахме вода от манерката ми. Дървото гарваните се намираше на петдесет метра от нас. Аз наострих слух; от далечината се долавяше глухо бумтене. Джойл ме наблюдаваше, съсредоточено присвил.
— Чувате ли нещо?
Канех се да му отвърна, на друг шум прекъсна ду-ми. Ние напрегнато наострихме слух.
— Това е кола — казах аз.
Още два сини джипа приближаваха към нас от запад. Ние се скрихме зад едни високи шубраци и те отми-на стотина метра от нас, без да спрат, насочвайки се на югоизток по същия път, по който бе отпътувал предишният джип.
— Това не ми харесва — каза Джойл. — Кой беше?
— Не бяха от горската охрана, а тук не се позволява на никой друг да влиза с кола. Сигурно са от онези, които провеждат експеримента.
Той изглеждаше уплашен.
— Ако предпочитате — казах аз, — може да тръгнете по-напряко към града. Направо на югозапад към онзи склон в далечината. Ще стигнете до потока след около три-четвърти миля, и оттам може да вървите покрай него на запад. Ще пристигнете преди да е мръкнало.
— Вие няма ли да дойдете?
— Сега не. Ще тръгна право на юг към потока и ще почакам там известно време, да видя дали няма да се появи приятелката ми.
Той сбърчи чело.
— Онези хора не могат да провеждат експеримент, без горската охрана да е уведомена.
— Зная.
— Сигурно не си въобразявате, че можете да се намесите, нали? Това е голяма работа.
Аз не отвърнах; обладан бях от мъчителна тревога.
Той се заслуша, и после бързо закрачи през долината. Обърна се само веднъж и ми кимна с глава.
Гледах подире му, докато прекоси ливадата и изчезна в отсрещната гора. Забързах на юг, като отново се замислих за Чарлин. Какво ли правеше тук? Накъде ли бе поела? Не можех да си отговоря.
Струваше ми голямо усилие да се добера до потока за трийсетина минути. Слънцето вече се беше скрило зад облаците, скупчени на западния хоризонт, и здрачът обгръщаше горите в зловеща сивота. Бях уморен и прашен. Приказките на Джойл и джиповете, които бяхме видели, прекършиха настроението ми. Може би сега имах достатъчно доказателства, за да се обърна към властите; може би така щях да успея да помогна на Чарлин най-добре. Обмислях възможностите да се върна в града.
От двете страни на потока, дърветата бяха редки и аз реших да тръгна направо през гората отсреща, макар да знаех, че е частна собственост.
Свърнах нататък, но спрях на мястото си, защото чух бумтенето на още един джип. После хукнах да бягам. На петнайсет метра пред мене теренът рязко се издигаше, покрит с камънаци и шестметрови скали. Изкатерих се по тях и когато стигнах върха, ускорих крачка, след което скочих върху грамада от скали, с намерението бързо да ги прекося и да се озова от другата страна. Щом скочих на най-високата скала, огромният камък се търкулна изпод краката ми и цялата камара камъни започна да се свлича. Паднах по хълбок и се спрях едва в малко дере, а камъните продължаваха да се търкалят над главата ми. Няколко камъка с диаметър по петдесет-шейсет сантиметра се свличаха право към гърдите ми. Имах време, колкото да се превъртя вляво и да закрия глава с ръцете си, но знаех, че няма да успея да се измъкна.
В този момент с ъгълчето на окото си зърнах мимолетно бяло очертание пред себе си. В същото време не зная как, но бях сигурен, че огромните камъни няма да успеят да ме ударят. Чух ги как се свлякоха от двете ми страни. Бавно отворих очи и надникнах през праха, като избърсах лицето си. Камъните лежаха точно до мен. Как е могло да се случи това, какъв ли беше онзи бял силует?