Скоро след разговора, той ми изпрати по факса цялата бележка, която беше намерил в офиса на Чарлин, включително и скицата, състояща се от кръстосани щрихи и номера, с неясни бележки в полетата. И докато седях в кабинета си и съпоставях чертежа с означенията на пътищата върху атласа на Юга, успях да открия къде се намираше действително тази местност. Тогава в съзнанието ми се появи съвсем ясно образът на Чарлин, същият образ, който си бях представял и в Перу, когато узнах за съществуването на Десето откровение. Дали пък изчезването й не беше свързано по някакъв начин с Ръкописа?
Лек ветрец подухна в лицето ми и аз отново се загледах към пейзажа в подножието. Вляво в далечината, в западния край на равнината, се виждаха покриви. Сигурно това беше градът, означен на картата на Чарлин. Аз пъхнах хартийката във вътрешния си джоб и се заспусках надолу по пътя.
Това беше малко градче, с население около две хиляди души, както бе отбелязано на пътния знак до първия и единствен светофар. Повечето търговски сгради бяха разположени от двете страни на единствената улица, която минаваше недалеч от потока. Пресякох светофара и зърнах един мотел, непосредствено преди да се навлезе в националния парк. Спрях на паркинга, като обърнах срещу съседния ресторант и кръчма. Видях да влизат няколко души, между които един висок, мургав и чернокос човек, който носеше голям пакет. Той отвърна на погледа ми и за миг очите ни се срещнаха.
Излязох и заключих колата, след което интуицията ми ме подтикна да обиколя ресторанта, преди да се отбия в мотела. Масите вътре бяха почти празни — имаше няколко туристи на бара и хората, които бях забелязал да влизат преди мен. Продължавах да оглеждам стаята и погледът ми отново се спря на високия човек, който бях зърнал и преди; той отиваше към дъното на помещението. Усмихна ми се едва забележимо, за миг задържа погледа си върху мен, след което излезе през някакъв заден изход.
Последвах го. Беше застанал шест метра встрани, приведен над багажа си. Носеше джинси, западняшка риза и обувки, и изглеждаше към петдесетгодишен. Зад него следобедното слънце хвърляше издължени сенки сред високите дървета и тревите, на петдесет метра в далечината течеше потокът и се спускаше към равнината.
Мъжът се поусмихна и ме погледна.
— И вие ли сте пътник? — попита.
— Търся една приятелка — отвърнах. — Стори ми се, че вие може да ми помогнете.
Той кимна, като ме оглеждаше щателно. Приближи и се представи като Дейвид Самотния Орел, след което обясни, че е пряк потомък на американските туземци, живели на времето в тази равнина, сякаш това имаше някакво значение. Едва сега забелязах лек белег на лицето му, от края на лявата вежда, та чак до брадата, който за малко не бе засегнал и окото.
— Искате ли кафе? — попита той. — В ресторанта правят хубави сокове, но лошо кафе.
Той посочи с глава към потока, където бе опъната малка палатка между три едри тополи. Мнозина се разхождаха наоколо, повечето в посока към моста, който извеждаше към националния парк. Всичко изглеждаше напълно спокойно.
— Разбира се, ще ми бъде приятно — отвърнах. Той запали край палатката си газов котлон, напълни съд с вода и го сложи на котлона.
— Как се казва вашата приятелка? — попита най-сетне.
— Чарлин Билингс.
Той нищо не каза, а само се загледа в мен и докато се гледахме така, аз ясно си представих неговия образ от някакво друго време. Той беше по-млад, обут в кожени бричове, и седеше край голям огън. Лицето му бе изрисувано като на индиански воин. Около него в кръг се бяха разположили американски туземци, но между тях имаше и двама бели, жена и много едър мъж. Всички обсъждаха нещо разпалено. Едните искаха война, другите примирие. Той ги прекъсна, подигравайки се над онези, които желаеха мир. Та как е възможно да бъдат толкова наивни, говореше той, подир всички предателства?
Бялата жена явно го разбираше, но го помоли да я изслуша. Тя настояваше, че войната може да се избегне и да се осъществи сигурна защита на равнината, ако се потърсят духовни средства за това. Той напълно отхвърли аргументите й, отправи критики към останалите и накрая се качи на коня си и се отдалечи. Повечето го последваха.
— Интуицията ви е вярна — каза Дейвид и прекъсна видението ми. Той постла ръчно съшито одеяло помежду ни и ми предложи да седна. — Наистина съм чувал за нея.
Изгледа ме в очакване да кажа нещо.
— Тревожа се — отвърнах. — Никой не знае нищо за нея и ми се иска да разбера дали е в безопасност. Трябва да поговорим.
— За Десетото откровение ли? — попита той и се усмихна.
— Как познахте?
— Досетих се. Мнозина идват тук, в долината, не само заради красотите на националния парк. Пристигат, за да поговорят за Откровенията. Смятат, че тук някъде може да се открие Десетото. Някои дори твърдят, че знаят какво е съдържанието му.