Огледах се наоколо и тогава зад една от скалите зърнах нещо мърдащо. Един рис бавно се измъкна оттам и се загледа право в очите ми. Знаех, че е достатъчно голям, за да избяга веднага, но той продължаваше да стои и да ме гледа. Шумът от приближаваща кола най-сетне го накара да хукне към гората. Скочих на крака и се опитах да бягам, но след няколко крачки се опрях на друг камък. По целия ми крак премина пареща болка и не можех да стъпя на лявото си стъпало. Наведох се и пълзях около два метра, докато се скрия сред дърветата. Притаих се зад един огромен дъб, докато колата отмина край потока, забави ход за няколко минути, за да поеме отново с пълна скорост на югоизток.
Сърцето ми лудо биеше, когато седнах и свалих обувката си, за да огледам глезена. Започнал бе да се подува. Защо ли се случва това? — помислих си. Докато се опитвах да изпъна краката си, зърнах на десетина метра от мен една жена, която седи и ме гледа. Изтръпнах от ужас, когато тя тръгна към мене.
— Добре ли сте? — попита загрижено, но предпазливо. Беше висока и мургава, на около четирийсет години, облечена в широки удобни спортни дрехи и обувки за тенис. Кичури тъмна коса се бяха измъкнали от опашката й и пърхаха на вятъра над слепоочията. В ръка държеше малка зелена раница.
— Седях ей там, когато паднахте — каза тя. — Днес имате късмет, аз съм лекарка. Искате ли да погледна?
— Много ви благодаря — казах, все още замаян, без да мога да повярвам на това съвпадение.
— Тя коленичи до мен и внимателно премести крака ми, като в същото време огледа околността към потока.
— Сам ли сте?
Разказах й накратко, че търся Чарлин, но премълчах за всичко останало. Тя отвърна, че не е виждала никой, който да отговаря на описанието. Докато говореше, най-сетне се представи като Мая Кондър, и аз се убедих, че напълно заслужава доверие. Аз също й се представих с името си и й казах къде живея.
Тя видя крака ми и се обърна към мен:
— Аз съм от Ашвил, но с един мой съдружник имаме лечебен център на няколко мили южно оттук. Нов е. Имаме и четирийсет акра място тук в началото на националния парк — тя посочи мястото, където се намирахме. — И още четирийсет оттатък хълма.
Отворих ципа на джоба на раницата си и извадих оттам манерката.
— Искате ли вода? — попитах.
— Не, благодаря, нося си — тя извади от раницата си една манерка и я отвори. Но вместо да пие, натопи малка кърпа и завърза стъпалото ми, при което аз сгърчих лице от болка.
Тя се обърна, погледна ме в очите и каза:
— Изкълчил си глезена.
— Много ли е зле? — попитах. Тя се подвоуми.
— А ти как мислиш?
— Не зная. Ще се опитам да стъпя. Направих опит да стана, но тя ме спря.
— Почакай малко — каза. — Преди да се опиташ да вървиш, анализирай случая. Как мислиш, лошо ли е нараняването?
— Какво имаш предвид?
— Често възстановяването зависи от онова, което смятате вие, а не аз. Обърнах очи към глезена си.
— Може да е доста зле. А това значи, че може да се наложи да се върна в града. — И после какво?
— Не зная. Ако не мога да вървя, може би ще трябва да намеря някой друг, който да потърси Чарлин.
— Имаш ли представа, защо се е случило това точно сега?
— Не, но какво значение има?
— Много често за възстановяването на човек е важно, разбира причините на инцидента или болестта.
Изгледах я с ясното съзнание, че изпитвам вътрешна съпротива към думите й. Нещо ми подсказваше, че нямам време за този разговор точно сега. Изглеждаше твърде егоцентричен в тази ситуация. Макар бумтенето да бе спряло, имах основание да мисля, че експериментът продължава. Всичко изглеждаше твърде опасно, а и вече почти се стьмваше… И Чарлин сигурно беше в ужасна беда.
В същото време изпитвах дълбоко чувство на вина към Мая. Но откъде ли бе това чувство за вина? Опитах се да се отърся от него.
— В какво си специализирала като лекар? — попитах аз, докато отпивах от водата.
Тя се усмихна и аз за първи път забелязах, че енергията й се повишава. И тя също бе решила, че може да ми се довери.
— Позволи ми да ти разкажа, с какъв тип медицина се занимавам — започна тя, — Медицината се променя, и то бързо. Ние сме престанали да гледаме на тялото като на машина с части, които се износват и могат да бъдат поправяни или подменяни. Започваме все повече да разбираме, че здравето на тялото се определя до голяма степен от нашето духовно състояние: от отношението ни към живота и особено към себе си, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Това е същностна промяна. При стария метод, лекарят е вещо лице и лечител, а пациентът пасивно приема неговата помощ, надявайки се, че лекарят има отговор на всички проблеми. Но вече започваме да разбираме, че вътрешното отношение на пациента е от особено значение. Ключов фактор са страхът и стресът, и това как се справяме с тях. Понякога страхът е осъзнат, но много често бива напълно подтиснат. Когато човек се прави на много храбър и самонадеян — отхвърля проблема, изтласква го, заема преуспяваща поза. При такъв подход, страхът започва да ни прояжда на подсъзнателно ниво. За нашето здраве е много важно да гледаме положително на нещата, но такова отношение трябва да бъде постигнато с пълно съзнание, с любов, а не с поза, за да може да даде резултати. Убедена съм, че нашите подтиснати страхове създават блокажи в протичането на енергията по тялото и тъкмо тези блокажи причиняват здравословни проблеми. Страховете се проявяват във все по-голяма степен, докато не се справим с тях. Физическите проблеми са последната стъпка. В идеалния случай с тези блокажи трябва да се справим по-рано, превантивно, преди да се прояви болестта.