Кимнах с глава.
Тя преля водата от своята манерка в моята и ме погледна. Зад нея изчезваха последните отблясъци на слънцето на запад.
— Каза, че клиниката ти била тук, така ли? — попитах аз.
— Само на четири мили на юг, оттатък хълма, но оттам няма как да се стигне направо в долината, може да се мине само през главния път южно от града.
— Как се случи да бъдеш тук? Тя се усмихна, леко озадачена.
— Много е странно. Онази нощ сънувах, че се разхождам в долината, и на сутринта реших да го направя. Претоварена съм с работа и ми трябваше време да обмисля онова, което правя в клиниката. Двамата със съдружника ми имаме голям опит в алтернативната медицина, китайската медицина, билколечението, но в същото време знаем и най-доброто, което става в традиционната медицина, получавайки пълна компютърна информация. Мечтала съм си за такава клиника дълги години.
Тя помълча, после продължи:
— Когато те видях, бях седнала ей тук и почувствах енергийно отваряне. Имах усещането, че мога да видя целия си живот, всичко, което съм преживяла от ранното си детство до днес, като на длан. Това е най-силната ми опитност в смисъла на Шестото откровение, която съм имала.
— Всички обстоятелства в моя живот са били една подготовка — продължи тя. — Израснала съм в семейство, в което майка ми се бореше с хронична болест през целия си живот, но не отказваше да съдейства активно за своето лечение. Лекарите по онова време не разбираха колко е важно личното участие на пациента в лечебния процес, но аз през цялото си детство се дразнех от това, че майка ми отказва да разбере своите страхове. Започнах да се интересувам от всякаква информация, свързана с диети, витамини, стресове и тяхната роля при лечението, опитвайки се да я убедя и тя самата да се включи. Като млада се раздвоявах между желанието си да стана духовно лице или лекар. Не зная. Изглежда всичко ме е тласкало към това да разбера как духовното виждане, вярата може да ни помогне да променим своето виждане, да лекуваме.
— Баща ми — продължи тя — беше съвсем различен. Той беше учен биолог, но никога не споделяше научните си резултати, освен в академични статии. Казваше, че се занимава с „чисто изследване“. Колегите му се отнасяха към него като към бог. Беше недостъпен, голям авторитет. Едва след като почина от рак, а аз бях вече пораснала, разбрах каква е била сферата на неговите интереси — имунната система, по-специално как призванието и отношението към живота влияе върху имунната система — точно, както се оказа, собствената ми сфера на интереси.
Баща ми пръв бе открил тази зависимост, макар че в наши дни тя бива потвърдена от всички изследвания.
Аз обаче никога не успях да поговоря с него за това. В началото се питах каква е ролята на баща ми в моя живот. Ала най-сетне приех, че родителите ми са точната комбинация от характерни черти и интереси, която да предопредели собствената ми еволюция. Затова съм избрала тъкмо тях. Примерът на майка ми ме е научил, че трябва да поемаме отговорност за своето лечение. Не можем само да очакваме от другите. По своята същност лечението означава освобождаване от страховете, свързани с живота — страхове, които не желаем да преодолеем — и откриване на собственото ни предназначение, на онова бъдеще, за идването на което трябва да работим.
От баща си съм разбрала, че медицината трябва да бъде по-отговорна, да се съобразява с интуицията и вътрешното състояние на хората, които се лекуват. Трябва да слезем от своята кула от слонова кост. Комбинацията от двамата ми родители ме е накарала да потърся нова парадигма в медицината — основана на способността на пациента да държи в ръцете си своя живот и да може да следва предопределения му път. Струва ми се, че това е новото, което имам да кажа, идеята, че вътрешно ние знаем как да участваме в собственото си лечение, физически и емоционално. Имаме възможност да разберем как да започнем да градим едно по-висше, по-идеално бъдеще, и тогава стават чудеса.
Тя хвърли поглед към пострадалия ми глезен, после се обърна към мен.
— Трябва да вървя. Постарай се да не си натоварваш крака. Нужна ти е пълна почивка. Ще се върна утре сутринта.
Сигурно на лицето ми се е изписала тревога, защото тя коленичи и сложи двете си ръце на глезена ми.
— Не се безпокой — каза. — С достатъчно енергия всичко може да се излекува — омразата…войната. Трябва само да погледнем на нещата по един правилен начин — и тя нежно потупа крака ми. — Ние можем да го излекуваме! Можем да го излекуваме!
Усмихна ми се, след което се обърна и се отдалечи.
Внезапно изпитах порив да извикам след нея и да й разкажа всичко, което бях преживял в другото измерение и което бях разбрал за Страха и за появата на групата, но останах смълчан, оборен от умората, и само я наблюдавах как се скрива зад дърветата. И утре е ден, помислих си… Защото вече знаех точно коя е.