Той се обърна, сложи кафето в съд за чаена запарка и го пъхна във врящата вода. Нещо в интонацията му ме накара да си мисля, че ме изпитва дали съм този, за когото се представям.
— Къде е Чарлин? — попитах аз. Той посочи с пръст на изток.
— В Гората. Не се познавам лично с приятелката ви, чух веднъж, когато я представяха в ресторанта, и оттогава съм я виждал на няколко пъти. И пак я зърнах наскоро; разхождаше се сама из равнината и по екипировката й можете да се съди, че сигурно още е там.
Погледнах в тази посока. Оттук долината изглеждаше огромна, сякаш нямаше край в далечината.
— Накъде отиваше според вас? — попитах. Той ме изгледа.
— Вероятно към Сипския каньон. Там се намира един от отворите.
Той внимателно наблюдаваше моята реакция.
— Отворите ли? Усмихна се загадъчно.
— Точно така, проходите между различните измерения. Аз се наведох към него, спомняйки си какво бях преживял край Селестинските руини.
— Кой знае по-подробно за това?
— Малцина. Засега всичко е само слух, откъслечна информация, интуиция. Никой не е виждал самия ръкопис. Повечето, които идват тук, за да търсят Десетото откровение, чувстват, че някаква сила ги води, и искрено се стремят да следват деветте откровения, макар често да се оплакват, че знаците ги водят донякъде и после просто прекъсват — и той се позасмя. — На всички ни се случва това, нали? Десетото откровение ще ни помогне да го проумеем — да отворим възприятията си за мистичните знаци, за все по-издигащото се духовно съзнание на земята, за възможността човек да повиши своите вибрации, както е описано в Деветото откровение, така, че да стане невидим. И всичко това от перспективата на едно друго измерение, за да разберем и да участваме по-пълноценно в случващото се.
— Ами вие откъде знаете за всичко това? — попитах. Той съсредоточено ме изгледа, сякаш внезапно се ядоса.
— Просто го зная!
Известно време остана сериозен, после на лицето му се появи обичайната мекота. Протегна се и наля кафе в две чаши, като ми подаде едната.
— Моите предци са живели в тази долина хилядолетия — продължи той. — Вярвали са, че тази гора е сакрално място, което свързва горния свят със средния свят тук, на земята. Хората от моя народ имали обичая да постят и да идват тук, в долината, за да се пренесат в света на своите видения, когато искали да разберат с какви дарби са надарени, с какво да се лекуват, какъв път да следват в живота си. Дядо ми ми е разказвал за един шаман, който дошъл тук на времето и учил хората, как да пречистват душата си. Посвещавал ги в това как да тръгнат оттук само с един нож и да вървят, докато животните им дадат знак, който да последват, за да стигнат свещения отвор към горния свят. Ако били достойни, ако се били очистили от нисшите чувства, би могло дори да им се позволи да преминат през този отвор и да се срещнат със своите прадеди, където да им се даде вътрешно виждане не само за тях самите, но и за целия свят.
— Когато дошли, белите хора сложили край на всичко това. Дядо ми вече не можеше да си спомни как се постига тази опитност, аз също. И ние, както и всички останали, трябва сами да се доберем до нея.
— Да търсиш Десетото откровение ли си дошъл? — попитах.
— Разбира се…Разбира се! Но липсата на прошка ми пречи — в гласа му отново се почувства раздразнение и той като че ли започна да говори повече на себе си, отколкото на мене. — Винаги, щом се опитам да направя крачката, нещо в мен все не успява да преодолее негодуванието, гнева от онова, което е станало с моя народ. И това се задълбочава. Защо е станало така, че земята ни е била заграбена, животът ни потъпкан, разбит. Защо е било допуснато всичко това?
— Съжалявам, че се е случило така — казах аз. Той заби поглед в земята и отново се позасмя.
— Вярвам ти. И все пак ме обхваща ярост, щом си помисля за несправедливата съдба на тази земя.
— Виждате ли този белег — добави той и посочи лицето си. — Можех да избегна инцидента с едни пияни каубои от Тексас. Можех просто да се отдръпна, но не успях да овладея гнева си.
— Тази долина сега не е ли под закрила заедно с националния парк? — попитах.
— Само половината северно от потока, но политиците все заплашват да я продадат или да разрешат да се застроява.
— Ами другата част? Тя чия собственост е? — Дълго време е притежавана от частни лица, но една чужда корпорация се опитва да я купи. Не се знае кой стои зад нея, но на собствениците се предлагат огромни суми, за да продават.