— Това, което става, касае и теб — казах й. — Ти вече си разбрала, че смисълът на живота ти е да въведеш алтернативни методи на лечение, но от теб се иска и още нещо. Ти си част от групата, която се яви във видението на Уилямс.
— Откъде знаеш?
— Двамата с Уил видяхме Рождената ти визия. Тя поклати глава и затвори очи.
— Мая, всеки от нас идва с предварителна Визия за своя живот и за онова, което иска да осъществи. Нашата интуиция, сънищата и случайните съвпадения имат за цел да ни посочват пътя и да ни върнат спомена за това, как сме искали да протече животът ни.
— И какво друго съм искала да осъществя?
— Не зная съвсем; не можах да го разбера. Но се отнася до този всеобщ Страх, който обхваща съзнанието на хората. Експериментът е резултат на този Страх… Мая, ти си бе поставила за цел да използваш познанията си за физическото лечение, за да помогнеш да се преодолее онова, което става в тази долина. Трябва да си го спомниш!
Тя стана и се загледа встрани.
— О не, не можеш да ми стовариш такава отговорност! Не помня нищо подобно. Правя всичко, което се изисква от мене като лекар. Мразя всичките тези истории! Разбираш ли? Мразя ги! Най-сетне имам клиниката, за която съм мечтала. Не можеш да искаш от мен да се забърквам в тези каши. Сбъркал си адреса!
Погледнах я, не знаейки какво да кажа. Докато мълчахме, отново се чу бумтенето.
— Чуваш ли този шум, Мая, това глухо бумтене? То идва от експеримента. Провежда се в момента. Опитай се да го чуеш!
Тя се заслуша за момент, след което каза:
— Нищо не чувам. Хванах ръката й.
— Постарай се да се изпълниш с енергия! Тя се изскубна.
— Не чувам никакво бумтене! Аз въздъхнах.
— Добре, извинявай. Може и да не съм прав, не зная. Може би нещата няма да се развият точно така. Тя ме изгледа.
— Имам един познат сред хората на шерифа. Ще се опитам да поговоря с него за твоя случай. Нищо повече не мога да направя.
— Не съм сигурен, че това ще помогне — казах аз. — Очевидно не всеки може да чуе бумтенето.
— Да говоря ли се него?
— Да, но му кажи да проучи нещата сам. Не зная, дали може да се довери на всеки от охраната — вдигнах раницата си.
— Разчитам, че ме разбираш — каза тя. — Не искам да се замесвам в това. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно.
— Но това е така, заради предишния ти опит през деветнайсети век тук, в долината. Не можеш ли да си спомниш?
Тя отново затвори очи в знак, че не иска да чува нищо повече.
Неочаквано ми се яви видение, в което аз, обут в бричове, тегля товарен кон по един хълм. Същият образ, който бях видял и преди. Планинецът бях аз самият! Видях се как спирам на билото на хълма и се обръщам да погледна назад. Оттам се виждаха водопадите и отсрещният пролом. Там бяха Мая, индианецът и младият икономически съветник. Битката беше в самото си начало, както и преди. Обзе ме паника и подкарах коня напред, без да мога да им помогна да преодолеят омразата.
Отърсих се от представите си.
— Добре — казах аз, отказвайки се да я убеждавам повече. — Зная как се чувстваш. Мая приближи.
— Ето още вода и храна, какво смяташ да правиш?
— Ще тръгна на изток… Поне известно разстояние. Зная, че Чарлин е в тази посока. Тя погледна крака ми.
— Сигурен ли си, че глезенът ти е добре? Приближих до нея и казах:
— Не съм ти благодарил за онова, което направи за мен. Глезенът ми е много добре, само е малко подут. Никога няма да разбера колко зле можеше да бъде.
— В такива случаи човек никога не знае.
Кимнах, взех си раницата и се отправих на изток, като още веднъж се обърнах към Мая. В първия момент тя гледаше с чувство на вина, но след това по лицето й премина облекчение.
Отправих се към гъстата гора в посоката, от която идваше бумтенето, без да се отклонявам от потока вляво, като спрях само за малко да ми отпочинат краката. Към обяд шумът престана и аз седнах да хапна и да обмисля положението. Глезенът ми малко бе отекъл и аз починах час и половина, преди да тръгна отново. След още една миля ме обхвана умора и спрях да почина отново. В ранния следобед се опитах да намеря място, където да опъна палатката.
През цялото време вървях сред гъста гора, от десния бряг на потока. Но пред мен се откриваха няколко невисоки хълма със стари гори — дървета на по триста-четиристотин години. Отвъд клоните им се виждаше голяма планинска верига, която се издигаше на югоизток и беше на около миля оттук.
Една затревена местност под билото на първия хълм ми се стори идеално място да прекарам нощта. Когато приближих, забелязах нещо да се движи сред дърветата. Скрих се зад една издадена скала и отново надникнах. Какво ли беше това? Дали сърна? Или човек? Изчаках няколко минути, след което предпазливо поех в посока на север. Както си вървях, най-неочаквано зърнах едър мъж на стотина метра на юг от мястото, което си бях определил да опъна палатката. Ниско приведен и много предпазлив, той съвсем безшумно опъна малка палатка и я прикри с клони. Мина ми през ум, че може да е Дейвид, но движенията му ми се сториха различни, а и беше прекалено едър. След туй го изгубих от погледа си.