В същото време човешката наука достигна до нови познания — социологията, психиатрията, психологията и антропологията, както и модерната физика, които хвърляха нова светлина върху естеството на човешкото съзнание и творческа способност. Тези мисловни натрупвания, наред с перспективата на Изтока, постепенно започнаха да изкристализират в идеята за човешките възможности — възникващото убеждение, че хората понастоящем използват само малка част от своя физически, психически и духовен потенциал.
Станах свидетел как в продължение на няколко десетилетия тези знания и духовната опитност, които те пораждаха, започнаха да се възприемат от достатъчно количество хора и това доведе до трансформация на съзнанието, която ни даде възможност да формулираме нов възглед за смисъла на човешкия живот, а това доведе в последна сметка и до действителното припомняне на Деветте откровения.
В същото време, докато изкристализираше този възглед и се разпространяваше в целия човешки свят, променяйки съзнанието на хората, мнозина от новото поколение започнаха да се дърпат, внезапно разтревожени от разрастващата се нестабилност на културата, която изглеждаше свързана с налагането на новата парадигма. Стотици години установените норми на стария възглед за света бяха поддържани в един строго определен и дори закостенял ред на човешкия живот. Всички роли бяха ясно определени и всеки си знаеше мястото: мъжете на работа, жените и децата у дома, неприкосновеност на семейството, установена професионална етика. От гражданите се очакваше да заемат полагаемото им се място в икономиката, да открият смисъла на живота си в семейството и децата, да живеят добре и да работят за създаването на материална сигурност на идващите поколения.
Тогава през шейсетте години дойде вълната на поставянето на въпроси, анализ и критика и неоспоримите норми изведнъж започнаха да се рушат. Човешкото поведение престана да се ръководи от общоприетите конвенции. Всеки внезапно се почувства изпълнен със сили, разкрепостен, свободен да следва собствения си път в живота и да протяга ръка към тази мъглява идея за човешките възможности. В тази атмосфера това, какво мислят другите, престана да бъде определящо за нашите действия и поведение. Поведението ни все повече започна да се определя от това, какво самите ние чувстваме, от нашата вътрешна етика.
За онези, които наистина бяха приели по-дълбоко изживяна духовна гледна точка към света, която се характеризираше с искреност и любов към другите, етическото поведение не беше проблем. Проблемът бяха онези, които бяха загубили външните си ориентири на живот, без все още да си формират достатъчно силни вътрешни норми. Те изпадаха в нещо като културен вакуум, където всичко изглеждаше позволено: престъплението, наркотиците, задоволяването на всякакви импулси, да не говорим за професионална етика. И най-лошото от всичко, мнозина се възползваха от откритията на човешките възможности, за да твърдят, че престъпниците и нарушителите не са отговорни за своите собствени действия. На тях се гледаше като на жертви на една подтискаща култура, която безсрамно допускаше социални условия, позволяващи развитието на такова поведение.
Продължих да наблюдавам и внезапно разбрах онова, което се развиваше пред очите ми: цялата планета бе обхваната от поляризация на културата, тъй като нерешителните започваха да реагират срещу една културна гледна точка, която смятаха, че бързо ще доведе до хаос и несигурност, а може би дори до пълното разпадане на собствения им начин на живот. Специално в Съединените щати все повече хора започваха да стигат до убеждението, че са изправени пред битка на живот и смърт срещу толерантността и либерализма на последните двайсет и пет години — една война на културите, както я наричаха, чийто залог беше оцеляването на западната цивилизация. Виждах, че някои от дори смятаха каузата едва ли не загубена и препоръчваха крайни мерки.
При такава неочаквано бурна и враждебна реакция, видях как защитниците на човешките възможности самите биват обзети от страх и заемат отбранителна позиция, долавяйки, че много трудно спечелени битки за човешки права и социална справедливост можеха да бъдат пометени от надигащата се вълна на консерватизъм. Мнозина считаха тази реакция срещу либерализацията като атака от страна на силите на алчността и експлоатацията, които настъпваха в един последен опит да доминират над по-слабите представители на обществото.