ВЪТРЕШНИЯ АД
Целият потръпнах, когато се взрях в околния мрак. Смътното чувство на ужас в началото, определено преминаваше в усещане за самота и отчаяние.
— Попадал ли си тук и по-рано? — попитах Уил.
— Само отдалеч — отвърна той. — Не и насред него. Чувстваш ли колко е студено?
Кимнах и в този миг видях нещо, което се движеше.
— Какво е това? Уил поклати глава:
— Не зная със сигурност.
Въртящо се безплътно кълбо приближаваше към нас.
— Сигурно е друга духовна група — казах аз.
С приближаването им аз се опитах да насоча цялото си внимание към мислите им, чувствайки още по-голяма самота, дори гняв. Опитах се да се отърся от тези чувства, да стана по-отворен.
— Почакай — едва достигна до мен гласът на Уил. — Още нямаш достатъчно сили.
Беше твърде късно. Внезапно попаднах сред гъста тъма и отвъд нея в някакъв голям град. Огледах се ужасен, стараейки се да запазя разума си, и разбрах, че архитектурата е от деветнайсти век. Озовал се бях на една многолюдна улица и виждах в далечината да се извисява кубето на някаква централна сграда. Първоначално си помислих, че наистина съм се озовал назад във времето, но някои аспекти на реалността не съвпадаха: хоризонтът избледняваше в странно сив цвят, небето бе маслиненозелено, подобно на небето над офиса, който бе конструрирало съзнанието на Уилямс, когато той не искаше да разбере, че е умрял.
Ненадейно забелязах четирима души, които ме наблюдаваха от отсрещния ъгъл на улицата. Направо се смръзнах на мястото си. Бяха добре облечени, а единият бе вирнал глава и пушеше дълга цигара. Другият погледна часовника си и го върна обратно във вътрешния си джоб. Те изглеждаха изискани, но зли.
— Всеки, който знае какво е ярост, е мой приятел — чу се нисък глас зад гърба ми.
Обърнах се и видях едър закръглен мъж, също добре облечен, с широкопола мека шапка, който приближаваше към мен. Изразът на лицето му ми беше познат; бях го виждал и по-рано. Но къде?
— Не обръщай внимание на онези — добави той. — С тях не е трудно да се справи човек.
Погледнах едрата му, прегърбена фигура и подвижните му очи и внезапно си спомних кой е. Това беше командирът на федералната армия, който ми се бе явил във виденията от войната през осемнайсти век, онзи, който отказа да се срещне с Мая и заповяда да бъдат нападнати туземците. Сигурно всичко това е самоизмама, помислих си аз. Сигурно той възпроизвежда някаква ситуация от живота си, за да не осъзнае, че е мъртъв.
— Това не е реално — изтърсих аз. — Ти си… мъртъв. Той, изглежда, не обърна никакво внимание на думите ми.
— Та значи какво направи, за да се отървеш от онази банда чакали?
— Нищо не съм правил.
— О, разбира се, че нещо си направил. Познавам този израз на лицето ти. Те си мислят, че целият град им принадлежи. Че направо целият свят им принадлежи — и той поклати глава. — Това са хора, които не вярват в съдбата. Мислят си, че могат да програмират бъдещето така, както си искат. Всичко. Икономическото развитие, управлението, парите, дори съотношението между световните валути. Това съвсем не е лоша идея всъщност. Тоя свят е пълен с ратаи и идиоти, които биха съсипали всичко, ако им се остави в ръцете. Хората трябва да бъдат водени като стадо, да се упражнява над тях колкото се може повече власт, а ако можеш междувременно да направиш и малко пари, защо не? Но онези нищожества се опитаха да ме минат. Естествено, аз съм твърде умен за тях. Винаги съм бил по-умен. Е, и какво направи?
— Чуй ме — казах аз. — Опитай се да разбереш. Нищо от това не е реално.
— Ей, съветвам те да ми имаш повече доверие — отвърна той. — Ако онези са се настроили срещу тебе, аз съм единствения ти приятел.
Обърнах поглед встрани, но усещах, че той продължава да ме гледа подозрително.
— Това са мошеници — продължи — никога няма да ти простят. Виж какво стана с мене. Използваха само военния ми опит, за да смажат индианците и да получат земя. И после престанаха да се интересуват. Аз си знаех, че не може да им се вярва, че трябва сам да се погрижа за себе си — и той злобно ме изгледа. — Но е трудно да те използват и после да те изхвърлят, ако си военен герой, нали така? След войната направих всичко възможно да купя общественото мнение, тъй че онези бяха принудени да се съобразяват с мене. Но ще ти кажа едно: никога не ги подценявай. Те са способни на всичко!
Той се отдръпна малко от мен, сякаш видът ми му се стори странен.
— А може да са те изпратили да ме шпионираш — добави той.
Не знаех какво да правя и тръгнах да се отдалеча.
— Мошеник такъв! — извика той. — Значи наистина е така!
Видях го как пъхна ръка в джоба си и извади къс нож. Аз се вкамених, но си наложих да побегна по улицата и се шмугнах в една пресечка, чувайки тежките му стъпки подире си. Видях вдясно една полуотворена врата, влязох и я заключих. До обонянието ми достигна тежкия дъх на опиум. Наоколо ми имаше десетки хора, които се обърнаха към мен с празни погледи. Дали са реални? — питах се аз — Или са част от самосъздадената илюзия? Бързо прекосих стаята, сподирян от глухите им приказки и димящи наргилета, покрай мръсните матраци и канапета, и се отправих към друга врата.