— Готов си да се върнеш навън ли? Цяла вечност е нужна, за да попаднеш сред хора като тези. Не чувстваш ли енергията тук? Не е като да се страхуваш от самотата, а? — и тя прокара ръка по гърдите ми.
Внезапно до мен долетя шум от схватка в другия край на стаята.
— Не, пуснете ме! — крещеше някой. — Не искам да оставам тук!
Един млад човек на не повече от осемнайсет години блъсна неколцина души и избяга през вратата. Аз се възползвах от суматохата, за да избягам подире му. Без да изчака асансьора, той се спусна по близкото стълбище и аз го последвах. Когато излязох на улицата, той беше вече преминал от отсрещната страна.
Канех се да му извикам да спре, когато го видях как застина от ужас. От страничната улица се показа командирът, който продължаваше да държи ножа, но този път обърнат към онази група от хора, които ме бяха видяли по-рано. Те всички говореха едновременно и ядосано спореха. Един от групата извади пушка и командирът се спусна насреща му с ножа. Чуха се изстрели и шапката и ножа на командира отхвръкнаха назад, когато един куршум прониза челото му. Той се свлече на земята с тъп удар и в същото време останалите замръзнаха насред движението си и започнаха да избледняват, докато изчезнаха напълно. Мъжът на земята изчезна по същия начин. Младият мъж отсреща уморено се отпусна на бордюра и хвана с две ръце главата си. Втурнах се към него с треперещи колене.
— Всичко е наред — казах аз. — Няма ги вече.
— Тук са — каза той отчаяно. — Погледни отсреща.
Обърнах се и видях четиримата, които бяха изчезнали на улицата пред хотела. Колкото и да не бе за вярване, те бяха заели същото положение, в което ги видях за първи път. Единият пушеше цигарата си, а другият си гледаше часовника.
Сърцето ми спря да бие, щом забелязах мъжа с широкополата шапка отсреща им да гледа заплашително.
— Това се повтаря непрекъснато — каза младият човек. — Не мога да издържам повече. Някой трябва да ми помогне.
Преди да мога да кажа нещо, два силуета се материализираха вдясно, но оставаха неясни, разфокусирани.
Младият човек остана дълго загледан в силуетите и после с развълнувано лице каза:
— Рой, това ти ли си?
Видях как двата силуета приближиха към него, докато той се скри напълно край техните неясни очертания. Подир няколко минути той беше изчезнал напълно, заедно с двете души.
Останах да гледам към празния тротоар, където той бе седял, усещайки повея на по-висока вибрация. Изведнъж с вътрешното си зрение видях отново духовната си група и почувствах тяхната дълбока любов и загриженост. Когато се съсредоточих в това чувство, успях да се отърся от обгръщащата ме тревога и постепенно да повиша енергията си, докато вътрешно се отворих. Веднага околното пространство бе обгърнато в по-светли от-сенки на зеленото и градът изчезна. Щом енергията ми се повиши, аз успях да си представя лицето на Уил и той мигновено се появи до мен.
— Добре ли си? — попита той и се обърна да ме прегърне. Лицето му изглеждаше невероятно облекчено. — Онези илюзии бяха силни и те обсебиха волята ти и те въвлякоха в техния свят.
— Зная. Не можех нищо да мисля, нито да преценя какво да правя.
— Много дълго те нямаше. Не знаехме какво да правим, освен да ти вдъхваме енергия.
— Кои вие?
— Всички тези души — посочи Уил.
Когато се вгледах по-добре, различих стотици същества, които се виждаха, додето ми поглед стигаше, в една огромна окръжност. Някои гледаха право към нас, но всички останали изглеждаха насочили вниманието си в друга посока. Погледнах да видя накъде се взираха и когато проследих погледите им, видях няколко големи кълба енергия отвъд в далечината. Когато съсредоточих вниманието си нататък, дадох си сметка, че едно от кълбата беше всъщност градът, от който току-що бях избягал.
— Какви са онези места? — попитах Уил.
— Конструкции на съзнанието — отвърна той — създадени от онези души, които през живота си са били увлечени в много силни властни драми и не могат да се пробудят подир смъртта. Те са с хиляди.
— Можа ли да видиш какво става, докато се намирах в онези илюзорни светове?
— До голяма степен. Когато насочих вниманието си към тези души наоколо, можах да разбера чрез тях какво става с тебе. Този пръстен от души постоянно излъчва енергия към света на илюзиите, с надеждата, че някой ще откликне.
— Видя ли онзи младеж? Той успя да се пробуди. Но другите не обръщаха внимание на нищо. Уил извърна лице към мен.
— Спомняш ли си какво наблюдавахме по време на житейската панорама на Уилямс? В началото той не приемаше случилото се, започна да се прави, че не е умрял, и създаде мисловна конструкция на своя офис.