— Не — казах аз. — Според мен трябва още веднъж да повторим опита си от пещерата тук.
В този момент се надигна отново бумтенето, но много по-хармонично, почти приятно за ухото. Земята под нас отново се разтърси.
— Трябва веднага да повишим енергията си! — прошепна Мая.
— Не съм сигурен, че мога при тези условия — отвърна Къртис.
— Налага се! — казах аз.
— Концентрирай се, както преди към всеки от нас поотделно! — добави Мая.
Опитах да се абстрахирам от противното ни обкръжение и да се върна към вътрешното си състояние на любов. Без да обръщам внимание на сенките и блясъка на фенерчетата, загледах се в лицата на приятелите си. Постарах се да доловя израза на висшето Аз на всеки един и сякаш наоколо стана по-светло. Постепенно започнах да различавам лицата и израженията им по-ясно, сякаш ги наблюдавах през инфрачервен окуляр.
— Какво трябва да визуализираме? — попита Къртис отчаяно.
— Трябва да си спомним отново своите Рождени визии — каза Мая. — Намеренията, с които сме дошли тук.
Внезапно земята силно се разтърси и тътенът от експеримента стана отново дисонантен и рязък.
— Трябва да визуализираме, че ги спираме! — каза Къртис.
Ние приближихме един до друг и си представихме как оказваме отпор на експеримента. Доловихме, че по някакъв начин ще можем да обединим силите си и да отблъснем негативните и деструктивни сили, които се стремяха да осъществят този експеримент. Аз дори си представих как Фейман претърпява провал, как съоръжението му избухва и изгаря, а хората се разбягват, обзети от ужас.
Тътенът се усили и отклони вниманието ми; експериментът продължаваше. На петдесет стъпки встрани един огромен бор се разцепи наполовина и с трясък се събори на земята. С пронизителен шум и облаци прах, между нас и охраната се отвори ров, пет стъпки широк. Пазачът отскочи назад ужасен и светлината на фенерчето му заигра в мрака на нощта.
— Експериментът се проваля! — извика Мая.
Още едно дърво се събори на земята вляво в момента, когато тя се пропука и зейна четири-пет метрова дупка, поваляйки ни на земята.
Мая погледна ужасено и скочи на крака.
— Трябва да се махна оттук! — викна тя и хукна на север. Пазачът откъм нея, който бе съборен на земята, пропълзя на колене, насочи фенерчето си подире й и вдигна пушка.
— Не! Почакай! — изкрещях аз.
Докато тичаше, Мая се обърна към пазача, който се в този момент се прицелваше право в нея и се готвеше да натисне спусъка. Цялата сцена като че ли започна да се развива като в забавен кадър и, докато пушката се изпразваше, по лицето й премина сянка на съзнанието, че ще умре. Ала точно когато куршумите щяха да се забият в гърба й, пред нея се появи едно бяло лъчение, което не им позволи да я докоснат. Тя се поколеба за миг, след което изчезна в мрака.
В същото време, възползвайки се от възможността, Чарлин се изправи вдясно от мен и побягна на североизток сред праха, напълно незабелязана от охраната.
Аз също побягнах, но пазачът, който бе стрелял срещу Мая, насочи оръжието си към мен. Къртис бързо се протегна и ме дръпна за крака, поваляйки ме на земята.
Бункерът пред нас се отвори, и феймън се спусна към командното табло и трескаво се залови да го настройва. Тътенът постепенно утихна и земните трусове се сведоха до леко потръпване.
— За бога! — извика Къртис насреща му. — Длъжен си веднага на преустановиш всичко това. Лицето на фейман бе цялото в прах.
— Няма такова нещо, което да не може правилно да се настрои — каза Фейман със зловещо спокойствие. Пазачите скочиха на крака, като се отупваха от праха и приближаваха към нас. Фейман забеляза, че Мая и Чарлин ги нямаше, но преди да може да каже нещо, отново се чу оглушителен трясък и земята под нас рязко се издигна няколко стъпки, събаряйки всички ни. Едно дърво се сгромоляса и пазачите побягнаха към бункера.
— Сега е моментът — каза Къртис. — Да бягаме! Аз не можех да се помръдна. Той ме изправи на крака.
— Трябва да се махаме оттук! — кресна той в ухото ми. Най-сетне успях да повдигна крака и ние хукнахме на североизток в посоката, където Мая бе избягала.
Земята се разтресе още няколко пъти под краката ни, след което трусовете и трясъците престанаха. Когато се бяхме отдалечили на няколко мили в тъмната гора, като пътят ни се осветяваше само от лъчите на луната, процеждащи се през листата на дърветата, ние спряхме и се сгушихме в малка елхова горичка.
— Смяташ ли, че са ни проследили? — попитах Къртис.
— Да — каза той. — Няма да допуснат някой от нас да се добере до града. Предполагам, че хората им са завардили пътищата.