Докато говореше, в съзнанието ми изникна ясно представата за Водопадите. Там още беше спокойно. Осъзнах, че падащата вода бе онзи елемент на видението ми на Фейман, който се опитвах да си спомня.
— Трябва да вървим на северозапад към водопадите — казах аз.
Къртис кимна и, колкото се може по-тихо, ние се отправихме в тази посока, пресякохме потока и се насочихме към каньона. Къртис периодично спираше и прикриваше следите. По време на една почивка, чухме тихо бумтене на коли от североизток. След още една миля пред нас се изправиха озарените от луната стени на каньона в далечината. Когато приближихме към скалния проход, Къртис ме преведе през ручея. Внезапно отскочи назад уплашен, защото беше зърнал някой зад дървото вляво. Човекът изохка и се олюля, изгубил равновесие, край самия 45ряг на ручея.
— Мая! — извиках аз, щом я разпознах.
Къртис се окопити, спусна се към нея и я издърпа, камъни и пръст се свлякоха към водата.
Тя силно го прегърна и протегна ръка към мен.
— Не зная защо побягнах така. Просто се паникьосах. Единственото, което ми хрумна, бе да бягам към водопадите, за които си ми казвал. Само се молех някой от вас също да тръгне в тази посока.
Тя се облегна на едно голямо дърво, пое си дълбоко дъх и попита:
— Какво стана, когато пазачът стреля по мен? Как така куршумите не ме улучиха? Видях онази странна светлина.
Двамата с Къртис се спогледахме.
— Не зная — казах аз.
— Тя ми вдъхна спокойствие — продължи Мая — … каквото не съм изпитвала никога преди.
Тримата се спогледахме; никой нищо не каза. Тогава в тишината аз чух отчетливо как някой върви насам.
— Почакайте — обърнах се към останалите. — Там има човек.
Ние се спотаихме долу и зачакахме. Минаха десет минути. Ненадейно откъм дърветата се появи Чарлин и се свлече на колене.
— Слава Богу, намерих ви — промълви тя. — Как успяхте да се измъкнете?
— Събори се едно старо дърво и ние се възползвахме от суматохата — споменах аз. Чарлин ме погледна в очите.
— Предположих, че може да тръгнете към водопадите, затова и се отправих в тази посока, макар че не зная дали щях да ги намеря в тъмното.
Мая ни махна с ръка и всички се отправихме към една полянка, където ручеят навлизаше в устието на каньона. Тревата и скалите от двете страни бяха ярко осветени от пълната луна.
— Може би трябва да опитаме още веднъж — каза тя и ни направи знак да седнем с лице един към друг.
— Какво ще правим? — попита Къртис. — Не можем да останем дълго тук. Скоро ще са по петите ни.
Погледнах Мая с намерение да й предложа да отидем край водопадите, но тя бе така изпълнена с енергия, че вместо това попитах:
— Къде според теб сбъркахме преди?
— Не зная; може би още сме малко. Нали каза, че се очаква да бъдем седмина. А може би Страхът е прекалено силен.
Чарлин се наведе към групата.
— Трябва да постигнем енергията, която имахме в пещерата. Необходимо е отново да се свържем на висше ниво.
Няколко минути всички се опитвахме да установим вътрешна връзка с Божественото начало. Най-сетне Мая каза:
— Трябва да си предадем енергия, да открием израза на висшето Аз у всеки един.
Аз вдишах няколко пъти и започнах да наблюдавам лицата на останалите. Постепенно те станаха по-красиви и озарени и аз успях да доловя техния автентичен духовен израз. Растенията и скалите наоколо станаха още по-светли, сякаш лунната светлина се бе удвоила. Една позната вълна на любов и въодушевление премина през тялото ми и, когато се обърнах, аз различих просветващите фигури на моята духовна група зад гърба си.
Щом ги съзрях, аз още повече разширих съзнанието си и долових, че духовните групи и на останалите също се бяха появили, макар че те още не се бяха свързали с тях.
Мая ме погледна в очите. Гледаше ме напълно открито и честно и на мен ми се стори, че в израза на лицето й се бе запечатала нейната Рождена визия. Тя бе разбрала коя е и това се излъчваше от цялото й същество.
Нейното предназначение й беше ясно; произходът й бе дал съвършена основа за това.
— Трябва да почувствате как атомите на тялото ви вибрират на по-висше ниво — казваше тя.
Погледнах Чарлин; нейното лице също бе прояснено. Тя бе представител на носителите на информация, успявайки да проникне в жизнените истини, които носят отделните хора и човешките групи, и да съдейства за тяхното споделяне.
— Разбирате ли какво става? — попита Чарлин. — Ние започваме да общуваме с истинската си същност, да се възприемаме един друг на висше ниво, без да проектираме емоционално някогашните си страхове.
— Аз го долавям — каза Къртис и лицето му се изпълни с енергия и увереност.