Той се обърна към оперативния работник.
— Застреляй ги! — изрева му той. — Застреляй ги!
В първия момент мъжът ни погледна хладно, но после поклати глава и заднешком се отстрани, скривайки се зад скалите.
— Ти си се родил, за да не допуснеш това разрушение — казах аз.
Той захвърли оръжието настрани и ме изгледа. В миг лицето му просветля и доби същия израз, както по време на Рождената му визия. Сигурен бях, че си припомня нещо. Само след секунди по лицето му премина сянка на Страх, който бързо се превърна в гняв. Той направи гримаса и се хвана за корема, после се обърна и се подпря на скалата зад себе си.
Избърса уста и отново вдигна оръжието.
— Не зная какво се опитвате да ми сторите, но няма да успеете — пристъпи няколко крачки напред, но изглежда, силите не му стигнаха. Оръжието падна от ръцете му. — Все едно, няма значение. Има и други гори. Не може да бъдете навсякъде. Аз ще направя така, че този генератор да заработи. Ясно ли ви е?! Вие няма да можете да ми попречите!
Отстъпи на няколко крачки, след което се обърна и хукна в мрака.
Когато стигнахме хълма над бункера, всички изпитахме огромно облекчение. След като Фейман изчезна, ние се върнахме на мястото на експеримента, без да знаем какво ще намерим там. Сега видяхме, че районът на бункера е осветен от фаровете на десетки коли. Повечето от тях бяха с емблемата на горската охрана, както на местните, така и на федералните власти.
Аз допълзях към билото на височината, за да погледна по-отблизо, дали има хора, които са подложени на разпит или са качени на колите. Всички те бяха празни. Вратата на бункера беше отворена и служителите се стрелкаха напред-назад, сякаш обследваха място на престъпление.
— Всички са напуснали — каза Къртис, като се приведе напред, застанал на колене и наблюдаваше иззад ствола на едно голямо дърво. — Накарали сме ги да спрат.
Мая се обърна и седна.
— Е, поне тук им попречихме. Няма да се опитат да повторят експеримента в тази долина.
— Но Фейман беше прав — каза Дейвид, като погледна всеки от нас. — Могат да продължат на друго място, без никой да разбере — той се изправи. — Трябва да отидем там. Аз ще им разкажа цялата история.
— Да не си полудял? — пристъпи Къртис към него. — Ами ако правителството е замесено във всичко това?
— И правителството се състои от хора — отвърна Дейвид. — Не могат всички да бъдат замесени. Къртис приближи до него.
— Сигурно има и друг начин. Няма да ти позволя да отидеш там.
— Все някой в тези агенции ще ни чуе — каза Дейвид. — Сигурен съм в това.
Къртис млъкна.
Чарлин се бе облегнала на една скала на няколко стъпки встрани и каза:
— Той има право. Сигурно ще се намери някой, който е в състояние да помогне.
Къртис поклати глава, борейки се с мислите си.
— Дори и да е така, някой трябва да опише съвсем точно цялата технология…
— Значи и ти ще трябва да дойдеш — каза Дейвид. Къртис успя да му се усмихне.
— Е добре, ще дойда с теб, но само защото имаме плячка в оная дупка.
— Какво? — попита Дейвид.
— Един човек, когото оставихме завързан в пещерата. Дейвид сложи ръка на рамото му.
— Хайде, ще ми разкажеш по пътя. Да видим какво ще стане.
След като се сбогуваха с останалите от нас, те свърнаха вдясно, за да стигнат до бункера от друга страна.
Мая им подвикна полушепнешком да почакат.
— Ще дойда и аз — каза тя. — Аз съм лекарка; хората в района ме познават. Може да имате нужда и от трети свидетел.
Тримата погледнаха към нас с Чарлин, питайки се явно, дали и ние не трябва да ги придружим.
— Аз не — каза Чарлин. — Нужна съм другаде.
Аз също отказах и ги помолих да не споменават за нас. Те се съгласиха и тръгнаха по посока на светлините.
Останали сами, Чарлин и аз се спогледахме. Аз си спомних дълбокото чувство, което бях изпитал към нея в другото измерение. Тя тъкмо приближаваше към мен и се канеше нещо да каже, когато двамата зърнахме светлина на фенерче на петдесет метра вдясно от нас.
Ние се скрихме сред по-гъстите дървета. Светлината се премести и се насочи право към нас. Ние залегнахме неподвижно на земята. Когато светлината приближи, до мен достигна самотен глас явно на човек, който говори сам на себе си. Разпознах го, беше Джойл.
Погледнах Чарлин в очите.
— Аз зная кой е това — прошепнах. — Струва ми се, че трябва да поговорим с него.
Тя кимна.
Когато той приближи на двайсетина стъпки от нас, аз го извиках по име.
Той се спря и насочи фенерчето си към нас. Веднага ме разпозна, приближи и клекна до нас.
— Какво правиш тук? — попитах аз.