Усмихнах се. Бях написал статия за американската култура и нейния интерес към бойните изкуства, в която анализирах точно този проблем. Беше публикувана в малко известно, но реномирано списание и Ямашита никога не я бе споменавал, но ми стана приятно да науча, че все пак някой следи нещата. Американците, твърдях аз, копнеят за традицията на бойните изкуства и едновременно с това жадуват да се освободят от техните ограничения. Това е причината, поради която американците харесват идеята за черния пояс — отличителен белег за притежаването на тайно и древно познание, — докато в същото време са привлечени да започнат новите системи, преподавани от трийсетгодишни майстори.
— За да се чувстваш спокоен с подобен свитък — казах, — трябва да си удовлетворен от това кой си и накъде отиваш.
— Това е истина — отговори учителят ми.
— И — напомних — притежанието на такова нещо ти дава определена власт. — Забелязах, че ме гледа недоумяващо, и опитах да изразя мисълта си по-ясно: — Искам да кажа, че ти дава авторитет.
— Разбрах какво искаш да кажеш, професоре, но в действителност авторитетът, който имам, е създаден тук — на пода на това дожо. Тази инка няма силата да удостои някого с нещо. — Видя скептицизма ми и продължи: — Ценя свитъците заради това, че символизират връзката ми с моите учители. И толкова.
— Искаш да кажеш… — започнах аз, но той ме прекъсна. По време на двубой Ямашита можеше да предугади намеренията на противника си. Често правеше същото и по време на разговор.
— Ако не притежавах тази инка, професоре, щяха ли уменията ми да бъдат по-малки? Ти нямаше ли пак да бъдеш мой ученик?
— Щях, сенсей. — Сведох поглед.
— И защо? — тихо ме попита той.
Отново го погледнах.
— С теб съм от твърде дълго… и съм видял прекалено много, за да имам някакви съмнения. — Трудно ми беше да резюмирам с малко думи. Неудовлетвореността, която понякога ме караше да изпитвам, нетърпението. Но също така и моментите на кристална яснота, спохождащото ме усещане за прозрение, от което едновременно изтръпваш и се стопляш. Накрая просто свих рамене. — Ти си мой учител.
Той се отпусна на пети и кимна, продължаваше да ме наблюдава внимателно.
— Разбира се — каза моят учител след къса пауза и постави двете си големи ръце върху свитъка. — Това е символ на връзката между майстор и ученик. Нищо повече. Нищо по-малко. Без чисто човешката връзка е само туш върху хартия. Само глупак ще го сбърка с нещо повече. Или много неопитен човек.
— Но е възможно някой да си мисли, че документът е ценен — настоях аз.
Ямашита направи гримаса на съмнение и кимна. При японците подобно кимване изобщо не означава, че са съгласни. Те просто са прекалено вежливи, за да кажат направо „не“.
— Ценността — каза сенсей — се изчислява по много начини. Различни хора поставят стойност на различни предмети по различни причини. Казвал съм ти го достатъчно често, Бърк. Всеки човек е удивителен със своята сложност. И човек невинаги е такъв, какъвто изглежда. В него има различни променящи се надежди и идеи. Неща, които не можем дори да заподозрем, докато не се проявят по някакъв начин…
Стана и като че ли приключи темата. Отиде при етажерката, където на стойка от еленови рога лежаха мечовете му. Бяха положени с дръжките надясно и режещия ръб нагоре, както подобава на воин. Ямашита леко докосна черните лакирани ножници.
— Установих, че ми е интересно да наблюдавам кюдока, Бърк — прошепна той. — Тяхното изкуство е толкова различно от нашето…
— Интервалите обаче са големи — отговорих. — Далечната мишена като че ли създава различна… динамика. — Едва когато го казах, се усетих, че подсъзнателно съм имитирал неговия начин на говорене.
Ямашита ме погледна остро.
— Така е. Те копнеят да заличат дистанцията между стрелец и цел. Това е много интересно упражнение в проектирането на ки.
— Могат ли да го правят? — попитах.
— Някои… след време. Други — не. Всъщност трудно е да се разбере. — Той се върна на мястото си до мен. — Мисля, че Клайн дава надежди.
Погледнах го.
— И аз мисля същото.
Той пак се отпусна в сейза.
— Приех поканата на Кита–сан да отида с учениците му на семинар в планината. Госпожица Клайн ще присъства. Предполагам, че и Ринпоче също.
Това беше изненада, но не казах нищо. Разговарянето с моя учител беше като спаринг: опитваш се да не реагираш на всяко лъжливо движение. Но дълбоко в мен се зароди безпокойство.