— Мамка му! — изкрещя той и свали пистолета, когато колата зави с поднасяне на първата пресечка.
Дадохме писмени показания пред полицията. Опитвах се да мисля свързано, но в главата ми се преплитаха образи: на дулото на пушката, на безстрастния избор на жертвата, на електрическата тръпка на страха, пробола ме едновременно с блясъка на изстрела, на миризмата на изхвърлените гилзи и уличния прах.
Опитах се да се съсредоточа върху съществените неща. На мен човекът с пушката ми бе заприличал на азиатец. Може и да беше Хан, но в полумрака не бях могъл да видя със сигурност. Но посланието беше пределно ясно: Искаме си нашето.
Въздъхнах. Всички си искаме нашето.
Бяхме в участъка и нощта бавно се източваше.
— Виж сега какво имам за теб — каза Мики, след като най-сетне остави слушалката.
— Всъщност аз въртях телефоните — уточни Арт, — но брат ти иска да обере цялата слава.
— Имаше ли слава? — попитах.
— Хм… не съвсем — призна той. — Но борбата с престъпността е неблагодарна работа. Така че дори малките радости са добре дошли.
— Окей, ние не бяхме толкова близко до стрелците като вас, момчета — каза Мики. — Старк и неговият човек, как беше… Анди, не можаха да ни помогнат много. Стъклата на колата били тъмни и било невъзможно да се види стрелецът.
— Помня — казах.
— Добре де, ти също не каза нищо полезно — възрази Мики. — От онова, което чух, си бил прекалено зает да търсиш прикритие, за да видиш нещо полезно.
— Вярно е — съгласих се. — Какво се разбра за колата?
Брат ми въздъхна.
— Средна големина, нов модел с четири врати. Цветът би могъл да е тъмносин, тъмнозелен или черен. С тази информация наникъде, Конър.
— Отзад ми се стори вносна — казах.
— Може би. Намерена е изоставена „Хонда Акорд“, тъмносиня. Била открадната от паркинг.
— Е, това поне е нещо.
Мики изпръхтя в подобие на смях.
— Момче, това е най-често крадената кола в Америка. Няма начин да се разбере дали има някакво отношение към нашия случай.
Но Арт вдигна ръка и каза:
— Открита е на Единайсето авеню. — Изгледа ме. — Уестсайд, близо до…
— Китайското посолство — довърших.
— Пак тия шибани китайци — натърти брат ми. — В момента я обработват, за да видят има ли следи от барут.
— А пушката?
— В интерес на истината е карабина — измърмори той.
— Охо! — казах. — Вие, момчета, сте били много печени. — И понеже той не реагира на сарказма ми, продължих: — Не може ли да се каже нещо за модела?
— Няма начин — отговори Мики. — Куршумите са сдъвкали двете коли доста лошо, но единственото заключение, което може да се направи, е за калибъра. Изобщо не можем да се надяваме на балистична експертиза. Знаем обаче, че нашият човек е имал съвсем сериозни намерения — стрелял е с деветмилиметрови куршуми. Това си е бойно оръжие.
— Чудесно.
— Можеше да е и по-лошо. Повечето модели разполагат с пет до девет патрона. Ако е искал наистина да те ликвидира, от теб щеше да е останало само мазно петно на тротоара. Добре е, че се появихме и ние. Сигурно сме го изплашили.
Смлях тази информация, докато Мики продължаваше да философства:
— С други думи, стрелецът може да е използвал всякакво оръжие — „Бенели“, „Мосберг“…
— Забеляза ли случайно какъв е пълнителят? — намеси се Арт. — Изглеждаше ли като на автомат? Или беше обикновената конфигурация?
— Момчета — казах примирено, — единственото, което виждах, бе, че е насочена към мен. И цевта изглеждаше широка като тунел.
— Добре де, добре… само попитах. Напоследък се появиха „Сайга-12“, не че са много. Приличат на „Калашников“.
— Виж — обясних уморено, — беше черна и каза „бум“.
Брат ми въздъхна. Зададе ми още няколко въпроса, но единственото, което се изясни, бе точното време на произшествието, звукът и яркото блясване на изстрела.
Сънувах, че тренирам, и знаех, че потрепвам от реалността на съня.
Денят угасваше и диханието на земята беше студено и влажно. В дупката на чайната всичко бе окъпано в синя светлина. Малката селска японска къща бе изоставена. Отвън от широка бамбукова тръба изтичаше водна струя и се изливаше в каменен умивалник. По дъното му бяха подредени малки камъчета, така че падащата вода да се разбива и да бълбука. Острието на меча ми беше единственото сребристо присъствие, разсичащо арките, оставени от отдавна умрели майстори. Лек ветрец шумолеше в листата на дърветата като шепота на поколения учители, наблюдаващи ме от разстояние.