— И какво ще направите, ако го заловите?
Колкото и чудно да е, на Лев за първи път задаваха този въпрос. Досега мислеха само дали изобщо е възможно да го заловят.
— Ще го убия.
Щом Лев им обясни смисъла на личното си разследване, Фьодор реши да не губи време за упреци и обвинения. През ума му даже не мина мисълта да им откаже помощ, да се усъмни в искреността им или да се тревожи за последиците. Такива мисли не вълнуваха нито жената, нито майката на Фьодор. Той беше готов веднага да ги заведе при Галина.
Най-прекият път беше през жп линиите, където бе открито тялото на Аркадий. Няколко линии вървяха успоредно, а зад тях започваше широко открито пространство, обрасло с храсти и дървета. На избледняващата вечерна светлина Лев оцени удобството на тази изолирана ничия земя. В сърцето на града се усещаше странна празнота. Нима момчето беше тичало по тези траверси, преследвано от убиеца? Дали беше паднало, отчаяно, че няма да може да се изплъзне? А покрай него в мрака са профучавали равнодушно влаковете? На Лев му олекна, когато най-после пресякоха релсите.
Наближиха къщата на Галина и Фьодор каза, че е по-добре Лев да остане отвън. Веднъж вече беше я наплашил до смърт и не си струваше да рискуват пак. Лев се съгласи. Щяха да влязат само Раиса и Фьодор.
Раиса последва Фьодор нагоре по стълбите. Когато стигнаха до квартирата, тя почука. Отвътре се чуваше шум от детска игра. Това беше добре дошло. Разбира се, тя не смяташе, че жената трябва да бъде майка, за да оцени сериозността на ситуацията, но фактът, че и децата на Галина са били в опасност, трябваше да им помогне в разговора.
Вратата отвори слаба жена на около трийсет години. Беше облечена така, сякаш навън бе сурова зима. Изглеждаше болна. Огледа нервно Раиса и Фьодор, отбелязвайки най-малките нюанси, които излъчваха лицата им. Фьодор веднага я позна.
— Помните ли ме, Галина? Аз съм Фьодор, бащата на Аркадий, момченцето, което беше убито. Това е Раиса, моя добра позната. Живее във Волск, град на Урал. Дошли сме, защото човекът, убил сина ми, продължава да убива и други деца, в други градове. Затова Раиса е дошла в Москва, за да действаме заедно. Имаме нужда от помощта ви.
Галина говореше тихо, с едва доловим шепот.
— С какво бих могла да ви помогна? Аз не знам нищо.
Раиса, очаквайки такъв отговор, беше готова за него:
— Фьодор не е дошъл като офицер от МГБ. Ние сме родители, бащи и майки, граждани, потресени от тези престъпления. Името ви няма да се появи в официалните документи; вие никога повече няма да ни видите. Искаме само да знаем как е изглеждал той. На колко е години? Какъв е на ръст? Какъв е цветът на косата му? Как е облечен? Със скъпи или евтини дрехи?
— Но мъжът, когото видях, беше сам. С него нямаше дете. Казах ви го вече.
В разговора се включи Фьодор:
— Моля ви, Галина, пуснете ни вътре за малко. Да не говорим на прага.
Тя поклати глава.
— Не мога да ви помогна. Не знам нищо.
Фьодор започна да нервничи. Раиса докосна ръката му, давайки знак да замълчи. Трябваше да останат спокойни, нямаше начин да я принудят. В случая най-важно беше търпението.
— Добре, добре, Галина. Не сте видели мъж с дете. Фьодор ни обясни, че сте видели мъж с чанта за инструменти, така ли е?
Тя кимна.
— Можете ли да го опишете?
— Но с него нямаше дете.
— Разбираме. С него не е имало дете. Вече го казахте. Носел е само чанта за инструменти. Но как изглеждаше?
Галина се замисли. Раиса притаи дъх, усещайки, че жената е готова да заговори. Не им трябваха писмени показания, нито подпис на свидетели. Просто им трябваше описание на човека, което не ангажираше никого с нищо. За това бяха нужни само трийсетина секунди.
Но ненадейно отново се намеси Фьодор:
— Няма нищо лошо в това да ни кажете как е изглеждал мъжът с чантата. Никой не може да пострада за това, че е описал някакъв железничар.
Раиса отчаяно погледна Фьодор. Той развали всичко. Хората можеха да имат неприятности за това, че са описали някакъв железничар. Можеха да имат неприятности за много по-малко. Винаги беше най-безопасно да не се прави нищо. Галина поклати глава и се отдръпна назад в коридора.
— Съжалявам, вече се стъмняваше. Не го видях добре. Носеше чанта, това е всичко, което помня.
Фьодор натисна вратата.
— Не, Галина, моля ви…
Тя поклати глава.
— Вървете си!
— Моля ви, моля ви…
Като на обзето от паника животно гласът ѝ стана пронизително рязък.