Изведнъж Надя се разсмя. Като се съвзе от изненадата, тя обви врата на баща си с ръце.
— Татенце, изплаши ме.
— Защо си навън толкова късно?
— Исках да се разходя.
— Майка ти знае ли?
— Да, знае.
— Лъжеш.
— Не, не лъжа. Защо идваш от тази посока? Никога не се прибираш оттук. Къде си бил?
— Имах работа в едно село. Нямаше как да се прибера освен пеша. Вървях два часа.
— Сигурно си уморен.
— Да, уморен съм.
— Дай да нося чантата ти.
— Но като нося теб, дори да ти дам чантата, все едно ще нося и тебе, и чантата.
— Мога да вървя сама и да нося чантата.
— Мисля, че сам ще се справя.
— Татко, радвам се, че се прибра.
С дъщеря си на ръце Андрей бутна вратата с чантата си и влезе в кухнята. Радост озари лицето на по-малката му дъщеря, която се спусна да го прегърне. Семейството се радваше на завръщането му.
Надя не изпускаше от поглед котката. Тя явно ревнуваше поради вниманието на Андрей към дъщеря си, скочи от перваза и се отърка в крака му. Когато той свали Надя на пода, тя случайно настъпи котката, която измяука пронизително и избяга. Преди да успее да се наслади на малкото си отмъщение, баща ѝ я хвана здраво за китката, клекна и се вторачи в нея през дебелите стъкла на очилата си. Лицето му се изкриви от гняв.
— Да не си посмяла да я докосваш.
На Надя ѝ се доплака, но само прехапа устна. Вече беше научила, че сълзите не впечатляват баща ѝ.
Андрей пусна ръката на дъщеря си и се изправи. Беше му горещо, изпита нарастваща възбуда. Погледна жена си. Тя не стана, но му се усмихна.
— Гладен ли си?
— Трябва да си прибера нещата. Не искам нищо за ядене.
Жена му не се опита да го прегърне или целуне, не биваше да го прави пред децата. Той беше строг в това отношение и тя го разбираше.
— Как мина пътуването ти?
— Искат да замина отново след два дни. Не се знае за колко време.
Без да чака отговор, тръгна към вратата на мазето. Стените го притискаха, предизвиквайки клаустрофобия. Котката, неспокойна, го последва, вдигнала високо опашка.
Той заключи вратата след себе си и слезе по стълбите. Веднага се почувства по-добре, щом остана сам. Преди в мазето живееше възрастно семейство, но жената почина и мъжът се премести при сина си. От жилфонда не настаниха никого вместо тях. Стаята беше неугледна: сутерен, който излизаше на брега на реката. Тухлите бяха винаги влажни. През зимата стаята беше леденостудена. Имаше буржуйка, печка на дърва, която възрастните хора палеха осем месеца в годината. Въпреки многобройните недостатъци мазето имаше едно предимство — беше само негово. Имаше стол в единия ъгъл и тясно легло, останало от предишните обитатели. Понякога, когато позволяваше времето, спеше тук. Запали газената лампа и след малко друга котка влезе през дупката в стената, откъдето кюнците на печката излизаха навън.
Отвори чантата. Сред документите и остатъците от обяда му имаше стъклен буркан с винтова капачка. Отвинти я. В буркана, увит в стар брой на „Правда“, прогизнал от кръв, беше стомахът на момичето, което беше убил преди няколко часа. Свали полепналата хартия много внимателно. Сложи стомаха в алуминиева паница, наряза го на ивици, после на кубчета. Запали печката. Докато се нагорещяваше, наоколо вече кръжаха нетърпеливо шест котки. Изпържи месото до кафяво, преди да го върне в паницата. Стоеше и гледаше обезумелите от глад котки в краката си. Държеше храната, дразнеше ги, гледаше ги как скимтят. Бяха подлудели от миризмата на печеното месо.
След като му омръзна да ги дразни, остави паницата на пода. Котките се скупчиха и започнаха да ядат, мъркайки доволно.
Горе Надя гледаше вратата на мазето и се питаше що за баща е той, който предпочита котките пред децата си. Щеше да си е у дома само два дни. Не, не биваше да се сърди на баща си. Не биваше да го вини, котките бяха виновни. Хрумна ѝ една мисъл. Сигурно не е толкова трудно да убие котката. Трудно ще е да остане ненаказана за това.
Същия ден
Лев и Раиса се наредиха на опашка пред магазина за хранителни стоки на улица Воровски. Щяха да минат няколко часа, преди да влязат вътре, после ще се наредят на втора опашка, за да платят в касата. След тези две опашки ще изчакат и трета, за да си вземат продуктите. Можеха да прекарат тук няколко часа, без да бият на очи, докато чакат Иван да се прибере.
След като не успяха да убедят Галина Шапорина да проговори, имаше опасност да си тръгнат от Москва с празни ръце. Бяха избутали Раиса от квартирата, като затръшнаха вратата под носа ѝ. Докато стояха на площадката, заобиколени от любопитни съседи, много от които може би бяха информатори, нямаше как да опитат отново. Не биваше да се изключва и това, че Галина и мъжът ѝ вече са уведомили Държавна сигурност за посещението им. Впрочем според Лев това беше малко вероятно. Галина би съобразила, че най-безопасно е да не прави нищо; ако съобщи за тях, ще обърне внимание върху себе си и ще се изложи на опасност. Това беше слаба утеха. Единственото им постижение досега беше включването на Фьодор и семейството му в разследването. Лев помоли Фьодор да изпраща всяка информация на името на Нестеров, тъй като кореспонденцията на Лев със сигурност се проверяваше. Въпреки това не бяха стигнали по-близо до самоличността на мъжа, когото търсеха.