— Той не е такъв, Иване. Погледни доказателствата. Те са истински, не са изфабрикувани.
— Отдавна не вярвам на писмени доказателства и ти не трябва да им вярваш.
— Аз самата видях тялото на едно момче с разпран корем, с уста, пълна с дървесна кора. Видях го със собствените си очи, Иване. Аз бях там. Това е жестоко издевателство над детето, някой получава удоволствие от това и няма да спре. Милицията няма да го залови. Разбирам, че имаш право да ни подозираш. Но не мога да докажа нищо. Щом не ми вярваш, съжалявам, че дойдохме тук.
Лев пристъпи, готов да прибере документите. Иван ги затисна с ръка.
— Ще ги погледна. Дръпнете завесите. И двамата седнете, моля, изнервяте ме.
След като изолираха стаята от външния свят, Лев и Раиса седнаха срещу Иван и му разказаха подробностите на случая, като споделиха толкова информация, колкото сметнаха за нужно. Лев обобщи собствените си заключения.
— Той убеждава децата да тръгнат с него. Стъпките в снега вървят успоредно, тоест децата са се съгласявали да отидат с него в гората. Макар престъпленията да изглеждат безсмислени, един ненормален човек би говорил несвързано някакви глупости и с това би изплашил децата.
Иван кимна.
— Да, съгласен съм.
— Тъй като в нашата страна е много трудно да се пътува свободно, без официално разрешение, той сигурно има работа, която предполага пътувания. Трябва да има командировъчно удостоверение. Трябва да е член на нашето общество, приеман, уважаван. Въпросът, на който не можем да отговорим, е…
— Защо го прави?
— Как мога да го заловя, ако не разбирам защо убива? Не мога да си го представя. Що за човек е? Млад или стар? Богат или беден? Ние просто нямаме представа кого търсим — освен основното, че има работа и поне изглежда като нормален човек. Но такива са почти всички.
Иван пушеше лулата си, обмисляйки думите на Лев.
— Страхувам се, че не мога да ви помогна.
Раиса се намеси:
— Но ти имаш западни статии за този вид престъпления, за убийци, чиито мотиви са необясними?
— Какво ще ви дадат те? Може и да успея да събера няколко статии. Но те няма да са достатъчни, за да ви обрисуват облика на този човек. Не можете да си изградите представа за него от два-три сензационни примера от западната журналистика.
Лев се облегна назад: пътуването се оказа напразно. Още по-тревожно беше: дали не са си поставили невъзможна задача? Оказаха се безпомощни да се справят с тези престъпления и в материален, и в интелектуален смисъл.
Иван дръпна от лулата си, като наблюдаваше реакцията им.
— Познавам обаче един човек, който може да ви помогне. Това е професор Зайцев, пенсиониран психиатър, бивш служител на МГБ, който участваше в разпитите на заподозрени. Изгуби зрението си и това го промени дълбоко, получи прозрение като вас, Лев. Сега е доста известен сред дисидентите. Можете да му разкажете това, което казахте на мен. Не е изключено да ви помогне.
— Можем ли да му се доверим?
— Колкото и на всеки друг.
— Какво по-точно може да направи той?
— Ще му прочетете документите, ще му опишете снимките: може би ще успее да хвърли светлина върху човека като например възраст, произход — такива неща.
— Къде живее?
— Няма да се съгласи да отидете при него. Изключително предпазлив е. Ще дойде тук, ако изобщо дойде. Ще направя каквото мога да го убедя, но не гарантирам.
Раиса се усмихна.
— Благодаря ти.
Лев беше доволен: експертът със сигурност е нещо по-добро от някакви си журналистически писания.
Иван стана, остави лулата си и отиде до шкафчето, върху което беше телефонът.
Телефонът.
Този човек имаше телефон в квартирата си, спретнатата, добре обзаведена квартира. Лев внимателно огледа стаята. Нещо не беше наред. Това не приличаше на семейно жилище. Защо тогава живее в такъв лукс? И как е успял да избегне ареста? Трябваше веднага да го приберат след тяхното изгнание. Нали имаше досие в МГБ: Василий беше показвал на Лев снимките му. Как е успял да избегне вниманието на властите?
Свързаха го. Сега Иван говореше по телефона.
— Професор Зайцев, на телефона е Иван Жуков. Имам интересна задача, за която се нуждая от помощта ви. Не мога да говоря за това по телефона. Свободен ли сте в момента? Можете ли да дойдете вкъщи? Да, веднага, ако е възможно.