При създалата се ситуация да се опитат да се видят с родителите му беше чисто безразсъдство. Обаче до пет часа сутринта нямаше влак за Волск, а пък и Лев разбираше, че това е последната му възможност да се види с тях. Макар да не му позволиха да се сбогуват преди отпътуването му от Москва и да не му казаха къде са ги настанили, той успя да се сдобие с адреса преди няколко седмици. Знаеше, че държавните ведомства работят без връзка помежду си, и реши, че запитването в Отдела по настаняване относно Степан и Анна няма да се стори подозрително и за него няма да бъде докладвано в МГБ. Като предпазна мярка даде фалшиво име и се опита молбата му да бъде сметната за официална, запитвайки за няколко имена, включително това на Галина Шапорина. Макар че всички останали имена бяха измислени, той успя да издири родителите си. Василий може и да е очаквал подобен опит; може дори да е наредил адресът да бъде даден. Знаеше, че единствената слабост на Лев в изгнание ще бъдат родителите му. Ако искаше да го залови за нарушаване на заповедта, родителите му бяха идеалната клопка. Но едва ли те са под постоянно наблюдение в продължение на четири месеца. Много по-вероятно е семейството, с което делят апартамента, да са информатори. Трябваше да се срещне с родителите си, без другото семейство да ги види или чуе. От това зависеше не само собственият им живот, но и безопасността на майка му и баща му. Ако ги заловят, ще ги свържат с убийството на Иван и цялото семейство на Лев ще загине, може би дори преди края на нощта. Лев беше готов да рискува. Трябваше да се сбогува с тях.
Пристигнаха на улица Воронцовска. Въпросната сграда беше стара, отпреди революцията — от онези, в които големите апартаменти бяха разделени с мръсни чаршафи, закачени на въжета, на малки стаички. За никакви удобства, като например топла вода или самостоятелна тоалетна, не можеше да става и дума. Лев забеляза, че от прозорците стърчат кюнци от печките на дърва — най-евтиният и най-мръсен начин за отопление. Изчакаха, наблюдавайки къщата отдалеч. Нападаха ги комари и те непрекъснато се пляскаха, а ръцете им се цапаха със собствената им кръв. Лев разбра, че колкото и да стоят тук, няма да могат да определят дали няма засада в къщата. Трябваше да влезе. Обърна се към Раиса. Но преди да успее да отвори уста, тя каза:
— Аз ще те почакам тук.
Раиса се срамуваше. Беше повярвала на Иван; мнението ѝ за него бе изградено въз основа на книгите и статиите, които имаше, на разсъжденията му за западната култура, на измамните му планове да изпраща на Запад творби на известни писатели дисиденти. Но всичко се оказа лъжа — колко писатели и противници на режима беше примамил? Колко ръкописа беше изгорил и те бяха загубени за света? Колко художници и свободомислещи хора беше предал на чекистите? Беше го харесала заради очевидните му различия с Лев. Но тези различия бяха само маскировка. Дисидентът се оказа полицай, а полицаят се превърна в контрареволюционер. Дисидентът я предаде, а полицаят я спаси. И тя не намираше сили да се сбогува с родителите на Лев, рамо до рамо с него, като предана и любеща жена.
Лев хвана ръката ѝ.
— Бих искал да дойдеш с мен.
Входната врата беше отворена. Вътре бе горещо, въздухът беше застоял и дрехите им веднага полепнаха по гърбовете от пот. Но вратата на квартира №27 беше заключена. Лев беше влизал с взлом в много жилища и знаеше, че старите ключалки се разбиват по-трудно от съвременните. С върха на джобното си ножче той отвинти винтовете и разкри механизма на ключалката. Вкара острието, но ключалката не се отвори. Избърса потта от лицето си, спря за миг, пое дълбоко въздух и замижа. Избърса ръцете си в панталоните, без да обръща внимание на комарите. Отвори очи. Съсредоточи се. Ключалката щракна и се отвори.
Светлина идваше единствено от прозореца, който гледаше към улицата. Стаята миришеше на изпотени спящи тела. Изчакаха до вратата, за да свикнат очите им с тъмнината. Виждаха очертанията на три легла: в двете спяха семейни двойки, а в по-малкото легло спяха три деца. В ъгълчето, което служеше за кухня, две малки деца спяха като кучета върху някакви парцали на пода под масата. Лев тръгна към спящите възрастни. Нито една от двойките не бяха родителите му. Дали са му дали грешен адрес? Подобна немарливост бе нещо обичайно. А може би нарочно са го заблудили?