Но Лев не го слушаше — можеше да мисли само за…
— Раиса?
— Ще я арестуват, докато говорим. Съжалявам, но не можеш да направиш нищо за нея. Трябва да се стегнеш, Лев, или с това е свършено.
— То е свършено още в момента, когато сте си признали.
— Те знаят всичко, Лев. Знаят за работата ми. Има досие срещу мен. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да убият семейството ми? Те все едно щяха да те арестуват. Лев, ако продължаваш да се гневиш срещу мен, няма да успееш да избягаш.
Лев се освободи от хватката на Нестеров и закрачи из кабинета, опитвайки се да съобрази какво да прави по-нататък. Раиса е арестувана. И двамата знаеха, че този момент ще настъпи, но това беше само абстрактна опасност. Не знаеха какво означава всъщност. Възможността никога повече да не я види спираше дъха му. Възродената им връзка, пламналите отново чувства, това, което осъзнаха преди няколко часа — всичко беше приключило.
— Лев!
Какво би искала тя? Не би искала той да изпада в сантименталност. Би искала той да успее, да избяга, да се вслуша в думите на генерала.
— Лев!
— Добре, какъв е вашият план?
Нестеров продължи, като повтори това, което вече беше казал:
— Ще ме удариш с пистолета, аз ще загубя съзнание. Ще излезеш от кабинета, ще слезеш на долния етаж и ще се скриеш в една от стаите вдясно от стълбището. Ще изчакаш агентите да влязат в сградата. Те ще се качат тук, ще минат покрай теб. Щом отминат, ще слезеш на приземния етаж и ще излезеш през някой от задните прозорци. Там има паркирана кола. Ето ключовете, които си отнел от мен. Трябва да напуснеш града. Не търси никого, не спирай никъде, просто карай. Ще имаш малко предимство. Те ще мислят, че се движиш пеш и си някъде в града. Докато разберат, че си взел кола, ще бъдеш на свобода.
— На свобода какво да правя?
— Да разкриеш тези престъпления.
— Пътуването ми до Москва беше загубено време. Свидетелката отказа да говори. Все още нямам представа кой е този човек.
Това изненада Нестеров.
— Лев, можеш да разкриеш тези убийства, знам. Вярвам в теб. Трябва да заминеш за Ростов на Дон. Там е центърът на престъпленията. Убеден съм, че усилията ти трябва да са насочени натам. Има различни версии за това кой убива децата. Според една от тях това е група бивши нацисти…
Лев го прекъсна:
— Не, това е работа на един човек, който действа сам. Той работи. Изглежда нормален. Ако сте сигурен, че броят на убийствата е най-голям в Ростов, той най-вероятно живее и работи там. Работата му е връзката между всички тези места. Работата му означава, че той пътува: убива и пътува. Ако успеем да разберем какво работи, ще го заловим.
Лев погледна часовника си. Оставаха му още няколко минути. Нестеров посочи с пръсти върху въпросните два града.
— Каква е връзката между Ростов и Волск? На изток от този град не са извършени убийства. Поне ние не знаем. Това предполага, че тук е крайната точка, мястото, до което пътува.
Лев се съгласи.
— Във Волск е автомобилният завод. Тук няма други значителни производства освен дъскорезниците. Но в Ростов има много заводи.
Нестеров познаваше двата града по-добре от Лев.
— Заводът за автомобили и „Ростселмаш“ поддържат тесни делови връзки.
— Какво е „Ростселмаш“?
— Огромен завод за трактори, най-големият в СССР.
— Обменят ли си части?
— Гумите за „ГАЗ-20“ идват оттам, а в замяна автомобилният завод изпраща части за двигателя.
Дали най-сетне бяха напипали връзката? Убийствата следваха железопътната линия от юг на запад, гара по гара. Обмисляйки тази вероятност, Лев отбеляза:
— Ако от автомобилния завод изпращат части в „Ростселмаш“, то от тях трябва да има техен човек, който да пътува дотук и да следи заводът да изпълнява поръчките.
— Тук са извършени само две убийства на деца, и то неотдавна. Заводите работят заедно съвсем отскоро.
— Последните убийства са станали в северната част на страната. Това означава, че той е получил тази работа наскоро. Или току-що са го назначили по този маршрут. Имаме нужда от записите в трудовите книжки на „Ростселмаш“. Ако сме прави, ще успеем да го заловим, като съпоставим записаното в тях и местата на убийствата.
Бяха попаднали на следа. Ако не ги преследваха, ако имаха свободата да действат, щяха да знаят името на убиеца до края на седмицата. Но не разполагаха нито със седмица, нито с подкрепата на държавата. Оставаха им само четири минути. Часовникът показваше девет и единайсет. Лев трябваше да тръгва. Взе само едно листче — списъка с убийствата, в който бяха отбелязани датите и населените места. Само от това имаше нужда. Сгъна го, пъхна го в джоба си и тръгна към вратата. Генералът го спря. Държеше пистолета си. Лев взе оръжието, но се забави за миг. Нестеров долови колебанието му и каза: