— Иначе семейството ми ще загине.
Лев го удари отстрани по главата и разцепи кожата му, Нестеров падна на колене. Още в съзнание, той вдигна глава.
— Желая ти късмет, а сега ме удари с пълна сила.
Лев вдигна пистолета. Нестеров затвори очи.
Лев изскочи в коридора и стигна до стълбите, но се сети, че е забравил ключовете. Бяха останали на масата. Обърна се, изтича до кабинета, прескочи Нестеров и грабна ключовете. Закъсняваше — беше девет и петнайсет, агентите влизаха в сградата. А той още беше в кабинета, тъкмо там, където разчитаха да го заловят. Изтича навън, продължи да тича по коридора, надолу по стълбите. Чуваше приближаващи се стъпки. Стигна третия етаж и пое надясно, хвана дръжката на най-близката врата. Беше отключена, както обеща Нестеров. Влезе и заключи точно когато агентите тичаха нагоре по стълбите.
Лев се притаи в мрака. Всички щори бяха спуснати, така че отвън нищо не можеше да се види. Дочу тропот на тичащи хора. На стълбището имаше поне четирима агенти. Изкушаваше се да остане в стаята, зад заключената врата, в относителна безопасност. Прозорците излизаха към главния площад. Погледна навън. Около входа се бяха струпали няколко души. Отдръпна се от прозореца. Трябваше да стигне до приземния етаж и задната част на сградата. Отключи вратата и надникна навън. Коридорът беше празен. Затвори вратата зад себе си и изтича към стълбището. Чуваше глас отдолу. Спусна се към следващото стълбище. Не виждаше и не чуваше никого. А от горния етаж долетяха викове: бяха намерили Нестеров.
Втора група агенти влезе в сградата, разтревожени от виковете на колегите си. Беше твърде рисковано да слезе до следващата площадка и той се отказа от плана на Нестеров. Остана на първия етаж. Разполагаше само със секунди, докато те се съвземат от объркването си и започнат да претърсват сградата. Като не можеше да стигне до приземния етаж, той се затича по коридора и влезе в тоалетната, която гледаше към задния двор. Отвори прозореца. Той беше високо, беше тесен, но все някак щеше да се промуши през него, макар че можеше да се спусне само с главата напред. Погледна навън, не видя никого. Беше на около пет метра от земята. Измъкна се от прозореца и увисна, като се държеше само на краката си. Нямаше за какво да се хване. Трябваше да падне, като предпази главата и ръцете си.
Приземи се на длани и китките му поеха тежестта. Чу вик и вдигна поглед. От един от прозорците на горния етаж се подаваше агент. Бяха го видели. Без да обръща внимание на болката в китките, той се изправи и се спусна към страничната уличка, където трябваше да е колата. Чуха се изстрели. От стената се посипаха парчета тухла. Лев приклекна, но продължи да бяга. Проехтяха още изстрели, наоколо свистяха куршуми. Лев зави зад ъгъла в защитена от изстрелите зона.
Колата беше там. Скочи в нея и пъхна ключа в контакта. Двигателят се закашля и млъкна. Опита отново. Не палеше. Опита отново — моля те — този път запали. Включи на първа, потегли и набра скорост, като внимаваше гумите да не изскърцат. Беше жизненоважно преследващите го агенти да не видят, че заминава с кола. Тъй като колата беше милиционерска, можеше да се надява агентите да решат, ако го забележат, че е техен човек и да продължат да го търсят пеш.
Нямаше движение. Лев караше лудо, стиснал кормилото, бързаше да напусне града. Нестеров грешеше: Лев не можеше да стигне чак до Ростов. Дотам бяха неколкостотин километра и бензинът нямаше да му стигне, а нямаше откъде да се сдобие. Освен това, щом открият, че е взел кола, ще блокират пътищата. Трябваше да стигне колкото може по-далеч, да изостави колата, да я скрие и да се изгуби сред селата, преди да хване влак. Докато не открият изоставената кола, имаше по-голям шанс да осъществи плана си.
Увеличи скоростта по единствения главен път, който водеше от града на запад. Погледна в огледалото за обратно виждане. Ако смятаха, че се придвижва пеш, и организираха обстойно претърсване на съседните сгради, може би имаше около час преднина. Даде газ и достигна максимално възможната скорост за колата.
Пред него на пътя край спряла кола се бяха струпали неколцина мъже: колата беше на милицията. Бяха блокирали пътя. Бяха взели всички мерки. Щом пътят на запад е блокиран, сигурно и на изток също. Единствената му надежда беше да премине през заграждението. Щеше да набере скорост и да се блъсне в колата, разположена напряко на шосето. Така щеше да я отхвърли встрани, но трябваше да задържи своята кола на пътя. Лишени от колата си, те няма да могат веднага да тръгнат да го преследват. Това беше отчаяна постъпка, която щеше да му даде предимство само от няколко минути.