Агентите започнаха да стрелят. Куршумите уцелваха предницата на колата. Един проби предното стъкло. Лев се сниши зад кормилото и вече не виждаше пътя, но колата вървеше по права линия и той трябваше само да държи кормилото в това положение. В предното стъкло удариха още няколко куршума. Навсякъде се посипаха парченца стъкло. Той все още караше по пътя, готвейки се за удара.
Колата кривна встрани. Лев се изправи и се опита да я удържи на пътя, но тя продължи да се отклонява наляво. Гумите бяха надупчени. Той вече не можеше да направи нищо. Колата се обърна на една страна, прозорецът се счупи. Остана притиснат до вратата, само на милиметри от асфалта. Колата се плъзгаше, хвърчаха искри. Предницата ѝ се блъсна в милиционерската кола и тя се завъртя, а неговата се обърна по покрив и излетя в канавката. Ударът отхвърли Лев от вратата върху покрива, където се сви на топка, а колата най-после спря.
Отвори очи. Не беше сигурен, че може да помръдне, и дори нямаше сили да провери дали е така. Гледаше нощното небе. Мислите му течаха бавно. Лежеше на земята. Сигурно някой го е измъкнал от колата. Над него се мярна лице, което засенчи звездите. Лев напрегна зрението си.
Беше Василий.
Ростов на Дон
Същия ден
Арон винаги смяташе работата в милицията за привлекателна — във всеки случай много по-привлекателна от работата в колхоза. Знаеше, че заплатата не е кой знае каква, затова и конкуренцията не беше голяма. Когато ставаше въпрос за търсене на добра работа, той никога не беше неоспорим кандидат, макар че всичко му беше наред. Всъщност беше добър ученик. Но беше роден с деформирана горна устна. Така беше казал лекарят — устната е деформирана и нищо не може да се направи. Изглеждаше, сякаш някой беше изрязал парче от горната му устна, а после я зашил така, че тя се повдигаше в средата и откриваше част от предните му зъби. И в резултат се получаваше вечна подигравателна усмивка. Макар това да не се отразяваше на работата му, но със сигурност се отразяваше на възможността да си намери работа. Милицията изглеждаше идеалното решение, там винаги имаше недостиг от кандидати. Бе свикнал с подигравките. Беше готов да се примирява с всичко, докато акълът му е на място.
И ето го тук, посред нощ, седнал в храстите в засада, нахапан от комари, да наблюдава автобусната спирка за необичайни прояви.
На Арон не му бяха казали защо седи тук или какво означава необичайни прояви. Като един от най-младите сътрудници в управлението, едва двайсетгодишен, той се питаше дали това не е някакъв ритуал в посвещаване на новаците — проверка за преданост, за изпълнение на заповедите. Подчинението се ценеше над всичко друго.
До този момент единственият човек наоколо бе момичето на автобусната спирка. Беше младо, може би четиринайсет-петнайсетгодишно, но се опитваше да изглежда по-възрастно. Стори му се, че е пияно. Блузата му беше разкопчана. Гледаше го как приглажда полата си и си оправя косата. Какво правеше на спирката? Нямаше да има автобуси чак до сутринта.
Приближи се някакъв мъж. Беше висок, с дълго палто и шапка. Стъклата на очилата му бяха дебели като дъното на чаша. Носеше елегантна чанта, застана до разписанието и започна да го изучава, прокарвайки пръст по редовете. Като някакъв вид оскъдно облечен паяк, дебнещ в ъгъла, момичето веднага стана и се спусна към него. Той продължи да чете, докато тя го обикаляше и докосваше ту чантата му, ту палтото, ту ръката. Мъжът сякаш не забелязваше тези закачки, но накрая отмести поглед от разписанието и огледа момичето. Заговориха за нещо. Арон не чуваше какво си казват. Момичето явно не се съгласяваше, клатеше глава. После сви рамене. Бяха се разбрали. Мъжът се обърна и на Арон му се стори, че гледа в храстите към него. Беше ли го забелязал? Едва ли — те бяха на светло, а той в сянката. Но изведнъж тръгнаха право към него, към мястото, където се криеше.
Арон се стресна и още веднъж се убеди, че е напълно скрит. Нямаше как да са го видели. Дори да е така, защо вървяха към него? Бяха само на няколко крачки. Чуваше ги да разговарят. Изчака, скрит в храстите, да види как минават покрай него и влизат в гората.