Не успя да избегне иронията да свърши по този начин, завързан за стол в килия за разпити в мазето на Лубянка. Пазителят на държавата се бе превърнал в неин затворник, което се случваше твърде често. Ето какво било да си враг на държавата.
Вратата се отвори. Лев вдигна глава. Кой беше този човек със землиста кожа и жълти зъби? Бивш колега, поне това си спомни. Но не можа да се сети за името му.
— Помните ли ме?
— Не.
— Доктор Зарубин. Срещали сме се няколко пъти. Посетих ви, когато бяхте болен. Много съжалявам да ви видя в това състояние. Казвам го не като критика на предприетите срещу вас действия; всичко е правилно и справедливо. Имам предвид, че не биваше да го правите.
— Какво съм направил?
— Предадохте страната си.
Лекарят опипа ребрата на Лев, който при всяко докосване стискаше зъби от болка.
— Няма счупвания, както ми казаха. Ребрата ви са натъртени. Болезнено е, разбира се. Но раните ви не изискват хирургическа намеса. Наредено ми е да почистя порезните рани и да сменя превръзките.
— Лечение преди мъчението, странностите на това място. Веднъж спасих живота на човек, само за да го докарат тук. Трябваше да оставя Бродски да се удави в реката.
— Не познавам човека, за когото говорите.
Лев замълча. Всеки може да съжали за действията си, когато съдбата му обърне гръб. Той разбираше по-ясно от всякога, че единствената му възможност за спасение се е изплъзнала. Убиецът щеше да продължи да убива не поради майсторството и интелигентността си, а поради отказа на държавата да признае, че такъв човек съществува. Така властите му осигуряваха имунитет.
Лекарят приключи с обработването на раните. Лекарската помощ имаше за цел да гарантира пълна чувствителност по време на мъченията, които щяха да последват. Подобряваше се състоянието му, за да може да изпита по-силна болка. Лекарят се наведе и прошепна в ухото му:
— Сега ще се погрижа за жена ви. За красивата ви жена, която е завързана за стола в съседната килия. Абсолютно безпомощна, и то по ваша вина. За всичко, което ще направя с нея, сте виновен вие. Ще я накарам да мрази деня, в който се е влюбила във вас. И ще я накарам да го изрече на глас.
Това сякаш бе казано на чужд език, на Лев му трябваше време, за да разбере смисъла на тези думи. Не беше направил нищо лошо на този човек. Дори не го познаваше. Защо заплашва Раиса? Лев се опита да стане и да се втурне към лекаря. Но столът бе завинтен за пода, а той бе завързан за стола.
Доктор Зарубин се отдръпна назад като човек, приближил се опасно до клетката на лъва. Гледаше как Лев се напъва да скъса въжето, как вените на врата му се издуват и лицето му почервенява, и как болката се отразява в подпухналите му очи. Беше забавно — като да гледаш муха, уловена под стъклена чаша. Този човек, изглежда, не разбираше сериозността на положението си.
Безпомощност.
Докторът грабна куфарчето си и изчака охраната да отвори вратата. Очакваше Лев да го извика, може би да го заплаши, че ще го убие. Но остана разочарован.
Тръгна по коридора, от съседната килия го деляха само няколко метра. Вратата беше отворена. Зарубин прекрачи прага. Раиса седеше, завързана в същото положение като мъжа си. Докторът беше доволен, че жената го позна и би трябвало да съжалява, че не е приела предложението му. Ако беше го направила, щеше да е в безопасност. Очевидно нямаше инстинкт за оцеляване, както погрешно си я представяше. Беше изключително красива, но не успя да се възползва от предимството си, като предпочете верността. Може би вярваше в задгробния живот, в рая, където верността ѝ щеше да бъде възнаградена. Но тя нямаше стойност на земята.
Убеден, че Раиса вече съжалява, той очакваше тя да му се помоли:
Помогнете ми.
Сега тя щеше да приеме всякакви условия: можеше да поиска всичко от нея. Можеше да се отнася с нея като с курва и тя с готовност щеше да го приеме и да моли за още. Щеше напълно да му се подчини. Отвори решетката в стената. Макар да изглеждаше като част от вентилационната система, чрез нея всъщност се чуваше какво става в другата килия. Искаше Лев да чуе всяка нейна дума.
Раиса гледаше как Зарубин си придаде тъжен вид, сякаш искаше да изрази съжалението си: