Ако тогава бяхте приели предложението ми…
Остави куфарчето си и започна да я преглежда, макар тя да нямаше наранявания.
— Трябва да ви прегледам навсякъде. За отчет, нали разбирате.
Арестуваха Раиса без много шум. Агентите обградиха ресторанта: влязоха и я арестуваха. Докато я извеждаха, Базаров изкрещя с предсказуема злоба, че си заслужава наказанието. Качиха я в каросерията на камион с вързани ръце, тя нямаше ни най-малка представа какво е станало с Лев, докато не чу един от офицерите да казва, че са го заловили. Задоволството в гласа му ѝ подсказа, че Лев поне се е опитвал да избяга.
Стараеше се да гледа пред себе си, докато ръцете на доктора шареха по тялото ѝ, и се мъчеше да си представи, че него го няма. Но не можеше да се сдържи да не го поглежда крадешком. Пръстите му бяха космати, ноктите изрядно чисти и грижливо изрязани. Офицерът от охраната зад нея изведнъж се разсмя съвсем по детски. Тя продължаваше да си представя, че тялото ѝ е недосегаемо и той, каквото и да прави, няма да може и с пръст да я докосне. Но нищо не се получаваше. Пръстите му се движеха ужасяващо, преднамерено бавно нагоре по вътрешната страна на бедрото ѝ. Сълзи бликнаха от очите ѝ. Запремига, за да ги потисне. Зарубин се приближи плътно до лицето ѝ. Целуна я по бузата, засмука кожата ѝ, сякаш искаше да я ухапе.
В това време вратата се отвори. Влезе Василий. Докторът се отдръпна, изправи се и отстъпи назад. Василий изглеждаше недоволен.
— Тя не е ранена. Не е нужно да сте тук.
— Исках само да се уверя в това.
— Свободен сте.
Зарубин взе куфарчето си и излезе. Василий затвори решетката. Клекна до Раиса и забеляза сълзите ѝ.
— Ти си силна жена. Може би си мислиш, че ще издържиш. Разбирам желанието ти да останеш вярна на мъжа си.
— Наистина ли?
— Права си. Не го разбирам. Според мен ще е най-добре, ако веднага ми кажеш всичко. Мислиш, че съм чудовище. Но знаеш ли от кого научих тази фраза? От мъжа ти, това казваше на хората, преди да започнат да ги измъчват — някои от тях в същата тази килия. Казваше го искрено, ако това има значение.
Раиса гледаше този мъж с привлекателни черти и се мъчеше да разбере, както и на гарата преди месеци, защо изглежда грозен. Очите му бяха без блясък, не безжизнени или глупави, а много-много студени.
— Ще кажа всичко.
— Но ще бъде ли това достатъчно?
Лев трябваше да пази силите си, докато не му се удаде възможност да действа. Но този момент все не идваше. Беше виждал много затворници, които хабяха енергията си, като блъскаха с юмруци по вратата, крещяха и неспирно крачеха в малките килии. Тогава се питаше как не виждат, че действията им са безполезни. И едва сега, в същото положение, той най-после разбираше как са се чувствали те. Сякаш тялото му страдаше от непоносимост към затворничеството. Това нямаше нищо общо с логиката или разума. Просто не можеше да седи и да чака, без да прави нищо. Напрягаше се да скъса въжето, докато китките му не се разкървавиха. Дълбоко в себе си вярваше, че наистина може да скъса оковите, макар да бе виждал стотици оковани мъже и жени и нито веднъж да не бе видял някой да се е освободил. Озарен от идеята за бягство, той пренебрегваше факта, че тази надежда е толкова опасна, колкото и мъченията, на които може да го подложат.
В килията влезе Василий и направи знак на охраната да постави стол срещу Лев. Офицерът се подчини и го сложи на разстояние от Лев. Василий приближи стола и сега коленете им почти се допираха. Не откъсваше поглед от Лев, гледайки как се напряга да скъса въжето.
— Отпусни се, жена ти не е пострадала. В съседната килия е.
Василий посочи на охраната решетката. Офицерът я отвори. Василий извика:
— Раиса, кажи нещо на мъжа си. Той се тревожи за теб.
Гласът на Раиса се чу като едва доловимо ехо:
— Лев?
Лев се облегна и се отпусна. Преди да успее да отговори, охраната затръшна решетката. Лев погледна Василий.
— Не е нужно да ни измъчвате. Знаеш колко много разпити съм виждал. Знам, че е безсмислено да се мъчиш да издържиш. Задай каквито искаш въпроси, ще отговоря.
— Но аз вече знам всичко. Прочетох събраните от теб документи. Говорих с генерал Нестеров. Той много искаше децата му да не израснат в сиропиталище. Раиса потвърди всичко, което той ми разказа. Към теб имам само един въпрос. Защо?
Лев не разбираше. Но вече не се съпротивляваше. Беше готов да каже това, което този човек искаше да чуе. Заговори като провинил се ученик пред учителя си.
— Съжалявам. Не исках да проявя неуважение. Не разбирам. Питаш защо…?