Василий стоеше и тръпнеше в предчувствие, докато гледаше приготовленията. Хвостов инжектира маслото. Изминаха секунди и очите на Лев се подбелиха. Тялото му се разтресе. Това бе моментът, за който Василий беше мечтал, момент, който бе виждал като насън хиляди пъти. Лев изглеждаше жалък, слаб и достоен за съжаление.
Изчакаха да преминат най-силните физически реакции. Хвостов с кимване показа, че може да пристъпят към разпита.
— Да видим какво ще каже.
Василий пристъпи напред и извади от устата на Лев гумата. Лев повърна слюнка в скута си. Главата му клюмна на гърдите.
— Както винаги започнете с прости въпроси.
— Как се казваш?
Главата на Лев се заклати от една страна на друга, от устата му потече още слюнка.
— Как се казваш?
Никакъв отговор.
— Как се казваш?
Устните на Лев се размърдаха. Прошепна нещо, но Василий не го чу. Приближи се още повече:
— Как се казваш?
Очите на пациента сякаш се съживиха — погледна право пред себе си и каза:
— Павел.
Същия ден
Как се казваш?
Павел.
Отвори очи и видя, че е затънал до глезените в снега насред гората, а над него грее ярка луна. Палтото му беше ушито от груби чували за зърно, съединени толкова грижливо, че изглеждаше като от най-фина кожа. Измъкна от снега единия си крак. Нямаше обувки; около краката му бяха увити парцали с подметка от плоска гума, завързана с канап. Ръцете му бяха ръце на дете.
Усети да го подръпват за палтото и се обърна. Зад него стоеше малко момче, облечено в същите груби чували. Краката му бяха увити в също такива парцали с подметки от гума, завързани с канап. Детето примижаваше силно. От носа му течаха сополи. Как се казваше? Тромав, предан и глупав — казваше се Андрей.
Зад него мършава черно-бяла котка мяучеше и се мяташе в снега, измъчвана от невидима сила. Някой я дърпаше към гората. Около лапата ѝ беше стегната примка. Някой дърпаше въжето и я влачеше по снега. Павел се затича след нея. Котката все още се съпротивляваше, но я теглеха все по-силно. Павел увеличи темпото. Погледна назад и видя, че Андрей изостава.
Изведнъж се спря. Пред него, хванал края на въжето, стоеше Степан, баща му, но не млад, а старецът, с когото се беше сбогувал в Москва. Степан вдигна котката, прекърши врата ѝ и я пусна в голям чувал за зърно.
Павел се приближи до него.
— Татко?
— Не съм твоят баща.
Отвори очи и разбра, че се намира в чувала за зърно, раната на главата му беше се покрила с коричка, а устата му беше пресъхнала. Носеха го и той подскачаше в чувала на гърба на възрастен мъж. Главата го болеше толкова силно, че му се гадеше. Усети, че под него има нещо. Протегна ръка и напипа мъртвата котка. Изтощен, затвори очи.
Събуди се, усетил топлината на огъня. Вече не беше в чувала; бяха го изтърсили на пръстения под на селска къща. Степан — сега млад мъж, мъжът от гората, изпит и свиреп — седеше до огнището и държеше тялото на малко момче. До него седеше Анна, също млада. Момчето в ръцете на Степан приличаше на човек, но изглеждаше като призрак, като скелет с провиснала прозрачна кожа, стърчащи кости и огромни очи. Степан и Анна плачеха. Анна галеше мъртвото момче по косата, а Степан най-после промълви името му.
— Лев.
Мъртвото момче беше Лев Степанович.
Накрая Анна се обърна, очите ѝ бяха зачервени, попита:
— Как се казваш?
Той не отговори. Не помнеше името си.
— Къде живееш?
Отново не отговори, защото не знаеше.
— Как се казва баща ти?
Главата му беше празна.
— Можеш ли да намериш пътя към къщи?
Не знаеше къде е домът му. Анна продължи да го разпитва:
— Разбираш ли защо си тук?
Той поклати глава.
— Трябваше да умреш, за да живее той. Разбираш ли?
Не разбираше. Тя каза:
— Но ние не можахме да спасим сина си. Умря, докато мъжът ми беше на лов. И тъй като той е мъртъв, ти си свободен да си отидеш.
Свободен да отиде къде? Не знаеше къде. Не знаеше откъде е дошъл. Не знаеше нищо за себе си. Главата му беше празна.
Анна се изправи, приближи се и му подаде ръка. Той едва се привдигна, слаб и замаян. Колко време прекара в чувала? И колко дълго бяха го носили? Струваше му се, че са минали дни. Ако не хапне нещо веднага, ще умре. Тя му даде чаша топла вода. От първата глътка му прилоша, но втората беше по-добре. Тя го изведе от стаята и седнаха на една пейка, завити с няколко одеяла. Изтощен, той заспа, облегнал глава на рамото ѝ. Когато се събуди, Степан беше дошъл при тях.