Сред тези хора от всички възрасти, някои в добре ушити дрехи, но повечето в окъсани дрипи — мъжа ѝ го нямаше. Според правилата разделяха семействата в лагерите, изпращаха ги в противоположни краища на страната. Системата се гордееше с това, че руши връзките и привързаностите. Единственото, което имаше значение, оставаше взаимоотношението на човека с държавата. Раиса беше преподавала този урок на учениците си. Предполагайки, че ще изпратят Лев в друг лагер, тя се изненада, когато охраната я задържа на перона и ѝ нареди да чака. Бяха я накарали да чака на перона и преди, когато ги откарваха във Волск. Това бе особена черта на Василий, на когото, изглежда, доставяше удоволствие да гледа унижението на хората. Не му беше достатъчно, че страдат. Той искаше място на първия ред.
Изведнъж видя да се приближава Василий, който водеше някакъв прегърбен старец. Когато почти стигнаха до нея, позна в този човек мъжа си. В пълно недоумение гледаше Лев, стъписана от промяната в него. Изглеждаше немощен, като състарен с десетина години. Какво му бяха причинили? Олюля се, когато Василий го пусна. Раиса го подхвана и го погледна в очите. Той я позна. Тя го погали по лицето, докосна челото му:
— Лев?
Трябваше да положи усилие, за да отговори, устните му затрепериха, докато се опитваше да промълви думата.
— Раиса.
Тя се обърна към Василий, който наблюдаваше сцената. Ядоса се на себе си, че от очите ѝ бликнаха сълзи. Той искаше точно това. Избърса ги. Но те не спираха.
Василий остана разочарован. Не защото не беше получил онова, което искаше. Винаги го получаваше, дори и повече. Но беше очаквал, че моментът на триумфа ще му достави по-голямо удоволствие. Обърна се към Раиса:
— Обикновено разделят съпрузите. Но аз помислих, че ви се иска в това пътуване да сте заедно, малка проява на щедростта ми.
Разбира се, произнесе думите с ирония, злобно, но те заседнаха в гърлото му и не му донесоха задоволство. Изведнъж осъзна, че изглежда жалък. Заради липсата на съпротива. Този човек, когото мразеше толкова отдавна, сега беше слаб, пребит и безволев. Вместо да се чувства победител, той разбра, че нещо в него се е прекършило. Отказа се от подготвената реч и се вторачи в Лев. Какво беше това чувство? Нима изпитва някаква привързаност към бившия си началник? Самата мисъл му се стори смехотворна: той го мразеше с цялата си душа.
На Раиса беше познат този поглед на Василий. Омразата му не беше професионална; тя се бе превърнала в обсебеност, в натрапчива идея подобно на това как несподелена любов се сменя с някакъв кошмар, с нещо ужасно и грозно. Макар да не изпитваше ни най-малко съжаление към него, предположи, че и у него някога може би е имало нещо човешко. Василий даде знак на охраната и той ги поведе към влака.
Раиса помогна на Лев да се качи. Бяха последните затворници, натъпкани във вагона. Вратата с грохот се затвори след тях. Тя усети стотици очи, устремени към тях в мрака.
Василий стоеше на перона с ръце на гърба.
— Направено ли е необходимото?
Охраната кимна.
— Те няма да стигнат живи до местоназначението.
Сто километра източно от Москва
12 юли
Раиса и Лев се бяха свили в задната част на вагона и седяха тук, откакто се бяха качили във влака предишния ден. Качиха се последни и бяха принудени да се задоволят с единственото останало свободно място. Най-удобните груби дървени пейки край стените на вагона на три нива отдавна бяха заети. На тези пейки, широки малко повече от трийсет сантиметра, лежаха един до друг по трима души, толкова близо, все едно че правеха любов. Но нямаше нищо сексуално в тази ужасяваща близост. Единственото място, което Лев и Раиса намериха, беше близо до дупка с размерите на юмрук в дъсчения под — тоалетната за целия вагон. Нямаше преграда и хората нямаха избор, освен да ходят по нужда под погледите на всички. Лев и Раиса седяха на една стъпка от дупката.
В началото, в тази воняща тъмнина, Раиса изпита неконтролируем гняв. Деградацията беше не само несправедлива и кошмарна, тя беше странна като резултат от преднамерена злоба. Ако отиваха в лагерите да работят, защо ги превозваха така, сякаш отиваха на разстрел? Но после с усилие на волята прогони тези мисли: възмущението няма да им помогне да оцелеят. Трябваше да се приспособи. Непрекъснато си повтаряше:
Нов свят, нови правила.
Не можеше да сравнява сегашното им положение с миналото. Затворниците нямаха права и не биваше да имат очаквания.
Без да имат възможност да погледнат навън, Раиса се досещаше, че е минало обяд. Нажеженият от слънцето железен покрив на вагона безмилостно напичаше стотиците тела, времето сякаш помагаше на охраната да ги наказва. Влакът пълзеше толкова бавно, че през цепнатините на дървените стени не проникваше ветрец. Дори да подухваше, усещаше се само от онези, които имаха късмета да седят на пейките.